Танц в сенките

Ник му бе казал, че е на път за болницата, но явно й беше отнело дяволски дълго време, докато стигне дотук. Дали за по-напряко не бе минала през Ню Хампшър?

Чакането го бе съсипало. Беше се обадил на домашния й телефон, но се включи секретарят. Ако имаше мобилен телефон, щеше да й звънне и да се успокои, че е добре. Неизвестността го подлудяваше.

Джордан прегърна баща си и стисна ръката на Лорен. Тъй като Ник приличаше на заспал, реши да не го безпокои. Не знаеше какво да каже на Ноа, затова едва накрая погледна към него и неуверено му се усмихна.

— Здравей. — Не беше много оригинално, но не можа да измисли нищо друго. Другият възможен избор беше: Радвам се да те видя отново. По-добре, че не го каза.

Той се изправи.

— Трябва да поговорим.

И неговият поздрав не беше много ентусиазиран. Прозвуча й като на сержант, обучаващ новобранци. Ноа сграбчи ръката й и я повлече към вратата.

— Ей сега се връщам! — извика през рамо тя.

Той я дръпна по-надолу в коридора, сетне спря и се извърна към нея.

— Чуй ме…

— Да? — Джордан говореше тихо като него.

— Добре ли си?

Не знаеше какво да отговори. За истината не можеше и дума да става. Питаше се как ли ще реагира, ако му изтърси, че не се чувства никак добре, че е нещастна… благодарение на него.

— О, ами нали знаеш… — заусуква го тя.

Той чакаше намръщено.

— За какво искаш да говориш с мен? — попита Джордан.

— Разговарях с Чадик.

Внезапно неловкостта й се стопи.

— Аз също. Можеш ли да повярваш? Не си ли изумен като мен?

— Е, изненадан съм.

— Какво нахалство! — изсумтя тя.

— Какво?

Абсолютно нахалство от страна на онази Хейдън. Да го предлага в еВау! Как е могла да си въобрази, че няма да я хванат?

— Джордан, за какво говориш?

— За лаптопа ми. Маги Хейдън се е опитала да го продаде по eBay.

Ноа наведе глава.

— Сладурче, трябва да се съсредоточиш върху нещо много по-важно. Не си ли чула? Установено е, че Джей Ди е бил убит.

— Да, знам. Прав си. Нещата са доста по-сложни. Много мислих за това, но всеки път изникваха все нови и нови въпроси и никакви отговори. Какво смяташ, че се крие зад всичко случило се?

— Не знам — призна той. — Благодарение на списъка на Джей Ди разполагаме с доста заподозрени. Но едно ще ти кажа: няма да спра да се тревожа за теб, докато този случай не се разреши и убиецът не се озове зад решетките.

— Серенити е доста далеч оттук, Ноа. Не е нужно да се тревожиш за мен. Просто в Тексас се озовах на погрешното място в погрешното време.

— Много ме успокои. Ще внимаваш, нали?

— Да, добре.

— И си купи проклетия мобилен телефон.

Това пък какво беше?

— Какъв чаровник си — прошепна Джордан и го последва обратно в болничната стая.

Баща й разказваше на Ник и Лорен някаква забавна история за „сенките“ си, както наричаше контингента бодигардове, които през последните месеци го следваха неотлъчно. Джордан се зарадва да види, че баща й отново се смее. Бръчките по лицето му се бяха изгладили и той имаше вид на човек, от чиито плещи е било свалено огромно бреме.

Когато Ник повдигна въпроса за недостатъчната бдителност в Нейтънс Бей, съдията не му обърна внимание, а похвали агентите за усърдието и професионализма им. Макар да призна, че е доволен, задето се е отървал от тях.

Разговорът бе прекъснат от появата на лекаря на Лорен, дошъл на обичайната вечерна визитация. Всички в стаята узнаха с облекчение, че резултатите от изследванията са добри. Контракциите на Лорен спрели и ако всичко било спокойно през нощта, на другата сутрин щели да я изпишат. След като обеща на другия ден да се отбие у тях и да помогне на Ник за Сам, Джордан си тръгна няколко минути преди края на свиждането. Ноа я последва в коридора и извика зад гърба й:

— Чакай ме. Ще те изпратя до колата.

— Трябва да проведа един разговор, който отдавна отлагам — осведоми го Джордан, извади мобилния си телефон и го размаха. — Както виждаш, вече си купих проклетия мобилен телефон.

Той се ухили.

— Добре. Обади се, но ме чакай долу, в приемната на спешното отделение.

Тя влезе в асансьора и се обърна. Ноа остана да наблюдава, докато вратите се затвориха помежду им.

Отвън Пол Нютън Пруит търпеливо чакаше Джордан. Свит зад волана на колата, сигурен, че никой няма да го забележи, той смяташе, че е открил идеалното място. Взетата под наем кола се намираше между два седана. Беше паркирал така, че да може лесно да потегли.

Нямаше да отнеме много време. На седалката до него лежеше пистолетът, готов за стрелба.

Целият ден бе игра на очакване. Прекара по-голямата част от следобеда, паркирал надолу по улицата, на която се намираше апартаментът на Джордан. По-рано бе установил коя е колата й и знаеше, че е вътре. Планът му беше да я изчака, докато излезе, след което Пруит щеше да проникне в апартамента й и да вземе това, което му бе нужно. Не му пукаше колко дълго време ще отнеме. Можеше да чака един или дванайсет часа. За него нямаше значение.

Много внимателно бе начертал стратегията си. След като проникне в апартамента й, ще вземе всички копия от документите на Макена, които тя бе изпратила от Серенити. За целта се бе снабдил с големи кашони. После ще изчезне и така нямаше да остане нищо, което да уличава Пол Пруит.

Отначало смяташе да преобърне апартамента й, така че да прилича на взлом с цел грабеж, но после осъзна колко глупав е планът му. Защо един крадец ще се интересува от някакви исторически проучвания?

Нека Джордан се чуди защо са били взети. Без копията никога нямаше да разбере. А Пруит щеше да запази хубавия си нов живот.

За нещастие, планът му малко се усложни, след като Пруит най-после се озова в апартамента на Джордан. Прекосяваше дневната, когато телефонът иззвъня. Включи се секретарят. Бащата на Джордан се обаждаше, за да й каже, че ще се срещнат в болницата „Сейнт Джеймс“, и да й напомни, че Лорен е в стая номер 538.

Добре, каза си Пруит. Сигурно в момента е на път към болницата. Не знаеше коя е тази Лорен и не го бе грижа. Възнамеряваше да изчезне много преди Джордан да се прибере у дома и да открие кражбата.

Беше истински късмет, че зърна бележника върху масичката за кафе. Когато видя какво бе написано, мигом замръзна. Там, по средата на страницата, пулсираща като неонов надпис, беше цифрата 1284. А наоколо се виждаха множество въпросителни.

Тя беше твърде близо. Пруит откъсна листа от бележника и се втренчи в него, докато мислите му бясно препускаха. Отново всичко се променяше. Но той знаеше какво трябва да направи.

Баща й… да, баща й, съдия Бюканън, беше в болницата. Идеална възможност. Пол бе проучил Джордан и знаеше кой е баща й, а и бе разпознал името му, което съвсем наскоро бе чул по новините. Не бе