Танц в сенките

нишка, която би довела до собствената му личност.

Или поне така смяташе.

Беше един от първите, които научиха резултатите от аутопсията на Джей Ди. Не би трябвало да има нищо за изследване, но ето че се бе намерило. Разбитият череп го бе издал и от злополука смъртта се бе превърнала в убийство.

Сега вече трябваше на всяка цена да се добере до копията от проучванията на професор Макена.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

През последните два дни Ноа бе принуден да присъства на няколко семинара заедно с доктор Моргенстърн и ненавиждаше всяка минута от изминалото време. Не беше от агентите, които ставаха за подобни места, и го изтъкна няколко пъти, но психиатърът остана глух за оплакванията му.

Моргенстърн искаше по-голям бюджет. Програмата „Издирване на безследно изчезнали“, която бе създал преди няколко години, пожъна изключителни успехи, а с впечатляващите си досиета Ник и Ноа бяха най-добрата реклама.

Всеки от безкрайните семинари завършваше с въпроси и отговори. А заради отсъствието на Ник те бяха насочени единствено към Ноа. Ако Ник беше с него, щеше да се заеме със задачата. Той беше много по- дипломатичен и учтив. Но тъй като съпругата му бе в болница, Ник нямаше да присъства.

Имаше късмет копелето.

В края на втория ден Ноа едва успяваше да се държи цивилизовано с останалите участници. Седнал с доктор Моргенстърн в края на дългия коридор, той чакаше започването на следващия семинар. Забеляза, че шефът му изглежда напълно спокоен. Ноа знаеше, че нищо не може да го извади от равновесие.

Уважаваният д-р Питър Моргенстърн настояваше Ник и Ноа да се обръщат към него на малко име, но те си го позволяваха само когато бяха насаме.

— Хей, Пит — прошепна Ноа, — искам да те попитам нещо. Смяташ ли, че ще получим по-голям бюджет, ако започна да стрелям по присъстващите? Защото, ако се наложи да изслушам още една безкрайна лекция от поредния скучен докладчик, кълна се в Бог, ще застрелям някого… а след това и себе си. Може да взема и теб в небитието, задето ме накара да сложа костюм и вратовръзка.

— Като психиатър, съм обучен да улавям някои фини намеци и би трябвало да се разтревожа…

— Фини намеци? — Ноа избухна в смях.

Пит се усмихна.

— Както и да е, тъй като мнението ми за докладчиците съвпада с твоето, няма да се разтревожа особено, макар че някои твои забележки, направени при последния ни задушевен разговор, доста ме обезпокоиха.

Ноа знаеше, че задушевен е кодът на Моргенстърн за личните им сеанси. Като психиатър, целта на Пит беше да отгатне начина на мислене на Ноа, за да е сигурен, че няма да му поднесе някоя изненада. Добрият доктор винаги успяваше да намери начин да я постигне.

— Разтревожен ли си за мен? — попита Ноа.

— Ни най-малко. Как мина пътуването до Тексас?

Ноа сви рамене.

— Опазих я жива. Това беше задачата ми. Предполагам, че си чул какво стана?

— Да.

— Агентите Чадик и Стрийт поеха случая.

— И така би трябвало — кимна Пит. — Това е тяхна територия.

— Не ми беше приятно да се оттегля — призна Ноа.

— А какво става с Джордан?

— Какво за нея? — остро попита той.

Пит повдигна вежди.

— Чудех се как се справя след преживения стрес.

— Добре. Справя се добре. — В отговора му прозвуча нотка на гордост.

— Джордан винаги е заемала специално място в сърцето ми. Двамата със съпругата ми си нямаме любимци, но ако имахме… Тя има прекрасно сърце, нали? — додаде Моргенстърн.

— Да, така е — меко отвърна подчиненият му.

— Говорил ли си с нея, откакто се върнахте?

— Не.

Резкият му отговор не остана незабелязан, но Пит не каза нищо. Взе един молив и започна да го върти между пръстите си, докато чакаше твърдоглавият му агент да заговори. Не се наложи да чака дълго.

— Какво искаш от мен? — настоя Ноа.

Пит продължаваше да мълчи.

— Каква е целта на този разговор? — раздразнено попита младият мъж.

— Забелязах, че откакто си се върнал, си много нервен и неспокоен — отвърна шефът му. — Любопитен съм да разбера защо.

— Мислех, че съм го казал достатъчно ясно. Мразя семинарите.

— Но не това е причината за безпокойството ти, нали?

— О, по дяволите, Пит! Безпокойство? Шегуваш ли се?

Пит отново се усмихна.

— Нека поговорим, когато си готов да обсъдим това, което става с теб, Ноа.

Явно беше решил да не го притиска. Ноа можеше да стане и да си тръгне, но не го направи. Облегна се назад в тапицирания стол и се загледа разсеяно в това, което Пит драскаше в бележника си, замислен за нервността, обзела го напоследък.

— Какво рисуваш? — попита Ноа след малко.

Явно Пит също мислеше за нещо друго. Взря се за няколко секунди в скицата.

— Не съм сигурен. Трябва да е календар. — Кимна. — Явно подсъзнанието ми се опитва да ме накара да си спомня датата.

— Вие, момчета, май наистина си мислите, че тези детски драскулки означават нещо, нали?

— Аз не — отвърна Моргенстърн. — Но повтарящите се рисунки или драсканици… да, биха ме накарали да се замисля. — Погледна часовника си. — Мисля, че можем да пропуснем последната конференция.

Ноа се почувства така, сякаш губернаторът току-що го е помилвал. Двамата с шефа му се отправиха към гаража. Когато стигнаха до третото ниво, Пит се запъти в една посока, а Ноа — в друга.

Моргенстърн тъкмо се канеше да отключи вратата на колата, когато Ноа го извика.

Той погледна над покрива.

— Да?

— Защо реши да оставиш мен в Серенити, а да извикаш Ник обратно? Заради някаква среща или случай, за които ти е бил нужен?

— А ти как мислиш? — Пит се ухили, намести се на шофьорската седалка и хлопна вратата.

Ноа остана в ъгъла на гаража, докато го наблюдаваше как потегля. Истината насмалко не го събори върху бетонния под. Бяха го водили за носа… а се предполагаше, че е изключително добре обучен проницателен агент, умеещ да улавя всички нюанси и сигнали. Толкова за острия му като бръснач ум и безпогрешните преценки.

— Кучи син! — прошепна той.

Пит го бе заблудил. Ноа никога не би предположил, че психиатърът може да има някакъв скрит мотив. Невероятно. Когато му описа ситуацията на Джордан в Серенити, Пит е решил да се направи на умник. Нареди на Ноа да остане, а на Ник да се върне обратно.

— Кучи син! — отново прошепна Ноа.

Пит бе изиграл ролята на сватовник.

Обади се на Ник от колата. Когато партньорът му отговори, Ноа чу двегодишната дъщеря на Ник — Саманта, да се смее някъде около него.

— Отивам в болницата, за да ухажвам жена ти — заяви му той.

— Мини да ме вземеш по пътя — рече Ник. — Сам, остави това нещо. — Ноа чу трясък, последван от