Танц в сенките

— Престани да се опитваш да ме засрамиш. Няма да се получи — предупреди го тя.

Той не възрази, макар че тя грешеше. Получи се: Джордан се бе изчервила.

— И кое е това, което толкова е променило живота ти? — попита той.

— По-скоро става дума за решение, което ще го промени. Осъзнах, че съм се превърнала в роб на технологиите, но вече няма да е така. В живота има нещо много повече от това да проектираш нови и по- мощни компютри. — Младата жена изпусна дълбока въздишка. — Искам нещо повече.

Той й демонстрира една от неустоимите си усмивки.

— Хубаво е, че си го разбрала.

— След като се прибера у дома, първото нещо, с което ще се заема, ще е да си съставя списък с нещата, които искам да направя. Готвенето ще е на първо място — заяви тя и кимна. — Ще се запиша на курс по готварство. Повече никакви поръчки от ресторанти и полуготови храни.

— Списък, а?

— Точно така.

Пътуването до летището в Остин беше доста дълго и двамата имаха възможност да поговорят на различни теми. Една от тях бе разликата в произхода им. Ноа беше единствено дете, докато Джордан бе заобиколена от шумна тълпа роднини, както тя нарече братята и сестра си. Ноа не осъзнаваше необходимостта от лично пространство, защото винаги го бе имал. Джордан му сподели колко копнее за малко уединение. Най-голямото й оплакване беше, че братята й постоянно я дразнят. Ноа се засмя, припомняйки си някои закачки, които си бе правил с нея и със сестра й, докато бяха по-малки. Той смяташе, че да израснеш в голямо семейство е благословия — един безкраен празник.

От време на време разговорът замираше, но Джордан се чувстваше толкова удобно с него, че не изпитваше нужда да запълва паузите с безсмислени думи. Пътуваха в колата повече от два часа, когато тя най-сетне се осмели да го помоли да й обясни по-ранната забележка, която бе направил и която я тормозеше.

— Спомняш ли си, че ми каза, че знаеш защо е всичко това. Какво имаше предвид?

Той я погледна.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш? Нима беше толкова лошо?

— Сигурна съм.

— Познавам те от доста време и знам как работи умът ти, особено що се касае до мъжете. Обичаш контрола. Обичаш да контролираш всички и всичко.

— Не е вярно.

Той подмина възражението й.

— Особено искаш да контролираш мъжете, с които излизаш. Познавам се с някои от тях, сладурче и знам какво говоря. Ти предпочиташ слабите мъже. Но след като ги завладееш, вече не ги искаш. Обзалагам се, че не си спала с никого от тях. Може би тъкмо затова си ги избираш такива, защото не желаеш да се обвързваш. Прав съм, нали?

— Не, грешиш — настоя тя. — Аз харесвам чувствителните мъже.

— Но си легна с мен. А аз определено не съм чувствителен мъж.

— Като те слуша човек, придобива впечатлението, че съм ужасна.

— Не си ужасна, ти си сладурче. Едно властно сладурче — прибави с усмивка Ноа.

— Не искам да контролирам никого! — разпалено заяви тя.

— Това не ме плаши. Ти никога не можеш да ме контролираш.

Джордан скръсти ръце.

— И защо си мислиш, че имам желание да го направя? И не смей да ми казваш, че това е по-силно от мен.

— Не се разстройвай.

— Ха!

— А що се отнася до секса… — поде тя.

— Какво за него?

— Познат ли ти е изразът: Случилото се във Вегас… си остава там?

— Да — кимна Ноа. — Виждал съм рекламите.

— Добре. Предлагам това, което се случи помежду ни в Серенити, да си остане в Серенити. Така или иначе ще ни се наложи да се срещаме в Нейтънс Бей. Ти ще дойдеш, за да половиш риба с някого от братята ми, а в същото време аз ще съм на гости при семейството си и не бих искала да се чувстваш неудобно… — Джордан млъкна, осъзнавайки какво е казала. — Добре, ти сигурно няма да се чувстваш неудобно, но не искам да се тревожиш дали аз няма да се притеснявам. — Дрънкаше глупости. — Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Да. Защо се тревожиш за…

— Просто съм такава — прекъсна го тя. — Въпросът ми е: сключихме ли сделка?

— Ако това ще те направи щастлива…

— Сключихме ли сделка?

— Да.

Помисли си, че ще е прекалено, ако предложи да си стиснат ръцете, но беше доволна, че всичко се уреди. Нямаше да й е толкова трудно да се преструва, че нищо необичайно не се е случило. Тя беше професионалистка. Дори би могла да се преструва, че не е влюбена в него… би могла, нали?

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Когато Джордан пристигна в дома си, минаваше полунощ. Ноа отнесе чантите й до апартамента в сградата от червеникавокафяв пясъчник, провери всяка стая, за да се увери, че всичко е наред, целуна я за довиждане и си тръгна. Той вече продължава напред, помисли си младата жена. Тя трябваше да стори същото.

Заспа, щом главата й докосна възглавницата и спа непробудно. На сутринта инстинктивно потърси Ноа, но той не беше там. Замаяна от съня, Джордан отметна завивките, нахлузи любимия си овехтял пеньоар и отиде в кухнята. Натисна бутона на телефонния секретар и докато си правеше чай, прослуша съобщенията. Бяха четиридесет и девет.

Три от тях бяха от Джафи. Той искаше да знае доколко е сериозно действието на бутона Изтриване, защото го натиснал, без да иска, докато се опитвал да съхрани в паметта на компютъра всичките си рецепти… и те изчезнали. Надявал се, че има начин да ги възстанови. Дали би могла да му изпрати имейл, в който да му напише какво трябва да направи, ако изобщо нещо можело да се направи.

— Електронната поща си работи — обясняваше той, — не съм я повредил, така че ще мога да получа отговора ти. Вече ти оставих две съобщения и това е третото, ето защо предполагам, че още не си се прибрала у дома. Моля те, провери съобщенията на компютъра си, когато можеш.

Доколко било сериозно действието на бутона Изтриване! Джордан се усмихна. Май наистина имаше хора, които се нуждаеха от сериозно обучение, преди да започнат работа с компютър. Джафи бе един от тях. По-късно щеше да му се обади. След като прослуша и изтри останалите съобщения, тя отнесе чашата с чай в дневната, сви се удобно на малкото канапе под прозореца, който гледаше към река Чарлс и зарея поглед навън.

Любовта май не беше никак забавно изживяване. Колко дълго ще се чувства нещастна? След като никога не бе обичала друг мъж така, както обичаше Ноа, нямаше опит в продължителността на любовната мъка. Предполагаше, че първата фаза е самосъжалението, защото напълно бе потънала в това унило състояние.

Не бързаше да се облича и остана по пижама чак до средата на следобеда. Около три след пладне зърна отражението си в огледалото и се стресна. Взе си душ и се облече.

Ник й се обади малко след като си бе сложила лещите.

— Тъкмо смятах да ти позвъня — каза тя. — Как е Лорен? Не се обадих в болницата, за да не я