Холи Оукс да тичат подире й.
Като се приведе до Лорен, тя прошепна настоятелно:
— Харесва ми тоя млад мъж. Не го изпускай, мила.
— Ще се постарая — обеща усмихнато тя. — И аз го харесвам.
— Ние със сестричката знаем всичко за биологичния часовник на жената — каза тя. — Много на твоята възраст вече имат по две-три деца. Време е да помислиш за задомяване.
— Да, госпожо — отвърна сконфузено Лорен.
Знаеше, че е безсмислено да спори с Беси Джийн или да споменава, че много жени изчакват да навършат трийсет, за да се задомят и че самата тя има още няколко години до този исторически рожден ден. Беси Джийн беше пряма, прекалено самоуверена и деликатна като ковашки чук, но въпреки това Лорен я харесваше. Имаше си недостатъци, но бе честна и мила. Е, понякога…
— О, я гледай, това са Джъстин Брейди и Уили Лейкмън.
Съседите от другата страна на улицата изнасяха една голяма сгъваема стълба от задния двор. Единият мъж я подпря отстрани на къщата и започна да се изкачва по нея, докато другият я придържаше.
Беси Джийн ги поздрави отдалече на висок глас и се усмихна, когато те й помахаха.
— Твърде късно е за боядисване — отбеляза Ник.
Едва бе произнесъл тези думи, когато някой вътре от къщата включи прожекторите.
— Джъстин е младежът на стълбата — обясни Виола. — Казах ви за него. Когато ме видя да се бъхтя в градината, веднага дойде да ми помогне. В началото нито един от тях не ми харесваше, но оттогава промених мнението си.
— Защо не ги харесваше? — попита Ник, като не откъсваше очи от високия мускулест мъж на стълбата, който се опитваше да измъкне един нож за маджун от задния джоб на дънките си.
— Смятах ги всичките за некадърници, ама те са си просто противни и груби. Иначе държат на думата си — каза тя и кимна. — Собственикът господин Морисън се е уговорил с момчетата да боядисат къщата му, вместо да плащат наем. Той замина за Флорида да се попече на слънце и ще се върне след празненствата.
— Сега за първи път ги виждам да оправят нещо около дома — рече Беси Джийн. — Но ще ви кажа, че почти всяка вечер през последните две седмици отиват в бара на Втора улица и пият, докато дойде време да го затворят. Хич не ги интересува, че съседите им се опитват да поспят. Пеят, смеят се и вдигат страшна гюрултия, когато се прибират у дома. Наблюдавала съм ги от моя прозорец и точно преди две седмици единият от тях припадна в предния двор. Сигурна съм, че беше Марк Ханоувър. Прекара там цялата нощ. Срамота е да се държат така и да се насмукват като прасета.
Сестрите явно имаха различни мнения за наемателите на съседската къща.
— Но сега държат на думата си — напомни й Виола. — А Джъстин ми каза, че щом свършат работата си в абатството, ще ремонтират къщата, дори това да означава да работят от изгрев до залез. Сигурна съм, че ще го направят.
Ник през цялото време се опитваше да разгледа по-добре Уили Лейкмън, но той бе гърбом към улицата и носеше бейзболна шапка. Дори да се обърнеше, агентът се съмняваше, че ще може ясно да види лицето му. Уили и Джъстин изглеждаха горе-долу еднакви на височина.
Ник реши да се приближи до тях и да ги поздрави. Може би щеше да успее да накара и третия наемател да излезе, за да огледа и него. Но планът му се промени, когато видя, че Лорен едва не заспиваше права.
— Хайде, скъпа. Да вървим да си лягаме.
Лорен го последва до колата и му помогна да пренесе багажа. Вътре в къщата бе тъмно, светеше само една малка лампа за четене, сложена до телефона. Всички завеси бяха спуснати. Телефонът иззвъня точно когато тя започна да се изкачва по стълбите с чантата си със спално бельо. Лорен я пусна на пода, светна една лампа и побърза да отиде във всекидневната. Ник я беше предупредил, че по всяко време в къщата й ще има поне един агент на ФБР, затова не се изненада, когато въртящата се врата към кухнята се отвори и един мъж, облечен с черен панталон и бяла риза с дълги ръкави, навити до лактите, забърза към нея. Държеше сандвич в едната си ръка и на колана му имаше пистолет.
Той успя да стигне преди нея до телефона, който беше на бюрото между всекидневната и трапезарията й. Провери кой се обажда и взе едни слушалки, окачени до апарата, а след това й направи знак да вдигне слушалката.
По номера, който се изписа на екранчето, тя разбра, че е Мишел Брокман. Тя беше най-добрата приятелка на Лорен и скоро щеше да се омъжва.
— Здрасти. Как разбра, че съм се върнала?
— Ние живеем в Холи Оукс, забрави ли! — възкликна Мишел. — Хайде сега, кажи ми, вярно ли е? Наистина ли някакъв мъж те е заплашвал в Канзас Сити? Ако е така, никога повече няма да ти позволя да напуснеш града.
— Не се притеснявай — успокои я тя. — Това беше просто някакъв тип, който се мисли за забавен. Властите разследваха случая и казаха, че не бива да го приемаме на сериозно.
— О, това е чудесно! — с въздишка изрече Мишел. — Добре, тогава ми кажи кой е онзи хубавец?
Смехът на Мишел избухна от другия край на жицата. Този смях винаги караше Лорен да се усмихва. Извираше дълбоко от нея и звучеше радостно и дяволито. Двете се бяха запознали на месечния рибен пикник, който се организираше за набиране на средства. Лорен беше от една седмица в града и дори не бе разопаковала багажа си, когато Томи й предложи да се включи в кухнята. Мишел също беше ангажирана.
Двете веднага се сприятелиха, макар че бяха пълни противоположности. Лорен бе сдържана, а Мишел — темпераментна. Беше и много мила и деликатна. Лорна Хамбърг притисна Лорен до стената и се опитваше да измъкне колкото е възможно повече информация за статията, която смяташе да напише за новодошлата, или както я наричаше — „чужденката от Чикаго“. Мишел едва измъкна Лорен от тази досадница и не позволи на Лорна да я тормози. От този момент двете станаха най-добри приятелки.
— Попитах те кой е той.
— Не знам за кого говориш — отвърна Лорен, нарочно дразнейки приятелката си.
— Престани с тези игрички. Ще умра от любопитство. Искам да знам. Кой е хубавецът, дето си довела със себе си у дома?
— Нарича се Николас Бюканън. Спомняш ли си, казвала съм ти, че брат ми е живял у семейство Бюканън в детските си години? Ник е най-добрият приятел на Томи — обясни й тя. — За първи път се срещнахме миналия уикенд.
— И какво? Спа ли вече с него?
Лорен усети, че се изчервява.
— Ще почакаш ли за минутка?
Тя сложи ръка върху слушалката на старомодния телефон и прошепна на агента:
— Необходимо ли е да подслушвате този личен разговор?
Агентът с всички сили се стараеше да не се усмихне. Той свали слушалките и се отдалечи. Лорен издърпа стола и седна до бюрото с лице към стената.
— Направи ли го? — попита отново приятелката й.
— Кое?
— Престани да ме измъчваш! Спа ли вече с него? Чух, че бил страхотен.
Лорен се засмя.
— Мишел, не бива да задаваш такива въпроси.
— Аз съм най-близката ти приятелка и се притеснявам за теб. Ти имаш нужда от секс, Лорен. Ще се отрази добре на тена ти.
Лорен започна да драска нещо в бележника с някаква химикалка, която бе грабнала от притеснение.
— Какво му има на моя тен?
— Нищо, което да не може да се оправи със секс. Лицето ти ще стане по-свежо.
— Ще използвам руж.
Мишел въздъхна пресилено:
