И макар че беше сама в стаята, тя все пак сниши глас:
— Не, Томи не знае, че парите ги няма. Казала съм единствено на теб и Кристофър.
— Бог да ти е на помощ, ако Томи открие това. Постави се на неговото място. Той е прехвърлил на теб своя дял от тръста, когато е влязъл в семинарията, смятайки, че имуществото на дядо ти ще бъде в сигурни ръце и че ти ще бъдеш осигурена за цял живот. Как ще се почувства, като открие, че тези гадни адвокати са окрали всичко до последния цент, като са искали невероятно големи хонорари — възмущаваше се Мишел. Колкото повече говореше за тази несправедливост, толкова по-гневен ставаше гласът й. — Милиони долари за хонорари — напомни тя на Лорен. — Те трябва да изгният в затвора. Онова, което са ти причинили, е престъпление.
— Не на мен — поправи я Лорен. — На дядо ми. Те са го измамили и аз затова ги преследвах.
Трябваше й цяла година, за да открие адвокат, който да се съгласи да се захване с една от най- големите и могъщи юридически фирми в Париж. Но дори той първоначално се беше съпротивлявал, докато не прегледа документите и не разбра какво са направили. Тогава позицията му изцяло се промени. Искаше да им бъде забранено да практикуват. На следващата сутрин заведе делото.
— Не губи надежда. Продължаваш да се бориш, за да получиш каквото ти се пада по право. Адвокатите са мръсници! — въздъхна приятелката й.
— Я се засрами. Ти се жениш за адвокат, забрави ли?
— Когато се запознах с него, не беше.
— Мишел, моли се тази работа да се уреди скоро. Похарчих всичко до последния цент за адвокатски хонорари и за ремонта на заведението. Трябваше да взема и кредит от банката. Само Бог знае как ще успея да го изплатя.
— Адвокатите, с които се бориш, се надяват да се откажеш. Спомняш ли си какво спомена Кристофър? Ето защо непрекъснато подават тези искове за съдебно решение или както ги наричат там, за да отложат последното разглеждане на делото. Но ако и този път спечелиш, ще трябва да си платят всичко.
— И то в срок от десет дни — напомни й Лорен.
— Е, дръж се, близо си до победата. Майка ми ме вика, трябва да затварям телефона. Пикникът започва в пет, не закъснявай.
— Не разбирам защо абатът е насрочил този прием толкова скоро. Ремонтите все още не са приключили и се обзалагам, че скелето все още е в църквата.
— При неговия натоварен график това е единствената подходяща дата — обясни й Мишел. — И абатът ми обеща, че скелето ще бъде махнато преди сватбата. Проумяваш ли, след една седмица вече ще съм омъжена стара жена. О, дръж се, Лорен.
Чу се как Мишел казва на майка си, че веднага ще слезе, а след това гласът й отново прозвуча в слушалката:
— С тази подготовка за сватбата майка ми вече се е превърнала в кълбо от нерви.
— Трябва да те оставям…
— Гласът ти звучи уморено.
— Едва стоя на нозете си — призна си тя.
Докато говореше с Мишел, Лорен все си мислеше за агент Уесън, който използваше вилата на абата като свой команден пункт и никой не биваше да знае, че той и неговите хора са в Холи Оукс.
— Къде по-точно ще бъде пикникът? Във вилата на абата ли?
— Не — отговори й Мишел. — Някакви негови роднини или приятели са отседнали там. От другата страна на езерото. Просто следвай тълпата.
— Добре — каза тя. — Ще говорим утре.
— Аз няма да съм тук, забрави ли? Отивам до Де Мойн, за да взема новата си шина, така че ще се видим на пикника.
— Кой ще те закара?
— Татко — отговори Мишел. — Ако и тази не пасва, ще вдигне страшна дандания. Заради техните издънки ми остава по-малко от седмица, за да се науча да ходя, без да куцам.
— Ако някой въобще успее да го направи, това си ти. Искаш ли да ти свърша някоя работа, докато те няма?
Мишел се засмя:
— Да. Докарай малко цвят на лицето си.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Щом Лорен чу стъпките на Ник по стълбите, побърза да приключи разговора с Мишел. Остави слушалката и го видя да стои пред вратата. Косата му беше леко разрошена, но това му придаваше още по-секси вид. Може би Мишел беше права. Трябваше да помисли как да върне свежия цвят на лицето си.
Какъв ли щеше да е в леглото? Мили боже, не можеше да повярва, че позволява в ума й да се въртят подобни мисли… Побърза да прогони напиращите фантазии. Тя не беше тийнейджърка, измъчвана от бушуващите в кръвта й хормони, а млада жена, за която нямаше нищо лошо да се въздържа от полов живот, докато се появи подходящият мъж. Но Ник не отговаряше на нейните изисквания. Не, той не беше подходящият.
— Съжалявам, че говорих толкова дълго по телефона — извини се Лорен.
— Няма нищо. Джо казва, че имаш цял куп съобщения на телефонния секретар. Хайде, иди да ги прослушаш — рече Ник.
Той занесе чантата й на горния етаж, докато тя пусна записа. Имаше само едно обезпокоително съобщение от Маргарет Стамп, собственичката на местната хлебарница. Тя се обаждаше на Лорен, за да й каже, че Стив Бренър е увеличил с 20 процента сумата за закупуването на магазина й и че й е дал една седмица да размисли. Съобщението й завършваше с въпрос: „Знаеш ли, че Стив няма намерение да плаща на онези, които вече са продали магазините си, докато всички останали не подпишат договорите?“
Някъде в далечината отекна гръмотевица. Лорен тежко се отпусна в стола, заслушана в шумоленето на пренавиващата се лента. Бе получила още един удар, но знаеше, че няма да отстъпи и ще събере всичките си сили, за да се справи и с този проблем. Бедничката Маргарет!
Лорен знаеше, че тя не иска да продава, но бизнесът й напоследък не вървеше, а парите, които й предлагаше Стив, бяха достатъчни, за да й осигурят спокойни старини. Как Лорен би могла с чиста съвест да убеди Маргарет да не отстъпва, когато имаше вероятност да загуби всичко?
Лорен подскочи, щом Ник докосна рамото й и рече:
— Бих искал да те запозная с Джо Фарли. Той ще остане с нас в къщата.
Агентът пристъпи да стисне ръката й.
— Приятно ми е, госпожо.
Налагаше се Лорен да превключи мислите си на друга вълна. Битката за спасяването на градския площад за момента трябваше да премине на заден план.
— Моля, наричайте ме Лорен.
— Разбира се — отвърна той. — А вие ми казвайте Джо.
Джо беше як мъж с буйна рижа коса и закръглено лице, което светваше, когато се усмихнеше. Един от предните му зъби беше леко изкривен, ала това някак си му придаваше по-човечен вид. Макар че и той носеше пистолет, не изглеждаше така внушителен или суров като Уесън.
— Често ли работите с Ник?
— Работили сме заедно няколко пъти — отговори той. — Аз обикновено съм „вързан“ в офиса, тъй че работата тук е голяма промяна за мен. Надявам се да нямате нищо против това, че с Файнбърг направихме някои промени в алармената ви система. Не е сложно, но ще свърши работа.
Тя погледна към Ник.
— Аз нямам алармена система.
— Вече имаш.
— Свързали сме всички прозорци и врати, тъй че ако някой влезе, веднага ще разберем — обясни й Джо. — Ще светне червена лампичка, но алармата няма да вдигне шум — увери я той. — Не искаме да
