Венчило с дявола

Джули ГаруудВенчило с дявола

Пролог

Шотландия, 1100 г.

Бдението свърши.

Най-сетне съпругата на Алек Кинкейд щеше да почива в мир. Небето бе мрачно и свъсено като лицата на малцината членове на клана, заобиколили прясно изкопания гроб.

Мократа черна земя очакваше да приюти тялото на Хелън Луис Кинкейд — младата съпруга на предводителя на един от най-могъщите шотландски кланове. Тя сама бе отнела живота си и нямаше право да бъде погребана в осветената земя. Църквата никога не би позволила тялото й да лежи редом с праведните и благочестивите. Свещениците смятаха, че тъмната душа е като загнила ябълка, която би осквернила чистите и неопетнените.

Леденият дъжд безмилостно обливаше приведените гърбове. Тялото, увито в прогизнал кариран плат с цветовете на клана Кинкейд — червено, черно, синьо и виолетово — бе положено в чамов ковчег, изработен собственоръчно от Алек Кинкейд. Той изрично бе настоял за това и не позволи на никого да докосне мъртвата му съпруга.

Старият свещеник, отец Мърдок, стоеше на почетно разстояние от останалите. Не изглеждаше доволен от скромния и набързо претупан ритуал. Самоубийците бяха лишени от милостта на молитвите заупокой на нещастните им души. Всички прекрасно знаеха, че душата на Хелън вече пътуваше към дверите на Ада.

* * *

Усещах тежест. Стоях до свещеника със сериозно и тъжно лице. Помолих се, но не за душата на Хелън. Благодарих на Всевишния, че с неговата помощ всичко най-сетне приключи.

Хелън умря бавно. Три кошмарни денонощия на мъчителна агония, през които аз тръпнех от ужас да не отвори очи и да не разкрие проклетата истина.

Невестата на Кинкейд доста се поизмъчи. Когато най-сетне ми се отдаде възможност, сложих край на това изтезание — просто попритиснах наметалото на Кинкейд върху лицето й. Стана бързо, тъй като Хелън бе много слаба и отпаднала и изобщо не се противи.

Господи, какъв прекрасен миг! Ръцете ми бяха потни от страх да не ме хванат, ала тръпката на удоволствието ми вливаше сили и неземна мощ.

Извърших убийство! С каква само ловкост и умение! Но тихо! Тихо! О, радост, трябва да те скривам!

Ето те и теб Алек Кинкейд. Стоиш до зейналата дупка. Ръце, свити в юмруци, наведена глава. Дали си разгневен или сломен от греховната смърт на жена си? Какво ли става в главата ти? Ти винаги прикриваш чувствата си!

Но какво значение има! След време ще превъзмогнеш смъртта й. След време аз ще заема мястото, което заслужавам.

А отец Мърдок? Той изглежда странно. Кашля. Клати глава. Знам за какво си мисли. Изписано е на лицето му.

Съпругата на Кинкейд ги бе покрила с позор. О, Господи, помогни ми! Само да не се разсмея!

Първа глава

Англия, 1102 г.

Всички само за това си шушукаха: той бе убил първата си жена.

Баща им заяви, че може би тя си го е заслужила. Това бе най-неуместното предположение, което един баща можеше да направи в присъствието на трите си дъщери. Барон Джеймисън веднага проумя каква грешка бе допуснал, ала вече бе твърде късно — изречените думи не можеха да бъдат върнати назад.

Три от четирите му дъщери най-подробно предъвкваха всички отвратителни клюки за Алек Кинкейд и грубата забележка на баща им въобще не ги изненада. Близначките Агнес и Алис се разридаха по навик в един глас, докато сестра им Мери, обикновено по-сдържана от тях, този път рипна от стола си и сърдито заобиколи овалната маса в голямата зала. Баща им, засрамен от приказките си, остана прегърбен над чашата с бира. Сред досадните хлипания на близначките се извисяваше гласът на неговата малка нежна Мери, сипещ ужасии за шотландския воин, който след по-малко от седмица щеше да пристигне в техния дом.

Близначките ревнаха още по-силно. От сърцераздирателните им стонове дори и дяволът би избягал.

Тогава баща им, в желанието си да ги успокои, решително смени тактиката, като се захвана да защитава шотландеца. Но доводите му бързо се изчерпаха, понеже той никога не се бе срещал е Алек Кинкейд, а познанията му за живота на могъщия планинец1 се опираха единствено на мълвата за коварната му душа.

За съжаление цялото му красноречие отиде на вятъра. Само си губеше времето, тъй като дъщерите му изобщо не обърнаха внимание на думите му. Това не го изненада — неговите малки ангели никога не слушаха какво им говори. Баронът въздъхна тежко и шумно се оригна.

Никога не бе съумявал да успокоява дъщерите си. Сега обаче усещаше, че трябва да наложи волята си. Никак не му се искаше да изглежда като глупак пред неканените си гости — независимо дали бяха шотландци, или не, — а това със сигурност щеше да се случи, ако момичетата продължаваха да пренебрегват напътствията му.

След като пресуши и третата халба с бира, барон Джеймисън реши да действа по-решително. Стовари юмрука си по дървената маса, за да привлече вниманието на дъщерите си, и уверено заяви, че всички приказки за това, че Алек Кинкейд е убиец, са пълни глупости и щуротии.

Думите му обаче не предизвикаха никаква реакция и това вече го вбеси. Тогава реши да се опре на предположението, че съпругата на шотландския воин си е заслужила злочестата участ. Навярно Алек Кинкейд, продължи да философства Джеймисън, е решил да даде хубав урок на прегрешилата си жена, но за съжаление се е увлякъл… и съпругата му умряла.

Според барона, обяснението му бе напълно приемливо. Този път думите му достигнаха до момичетата, ала изразът на лицата им съвсем не бе този, на който бащата се надяваше. Те се втренчиха с ужас в него, сякаш бяха видели гигантска пиявица на върха на носа му. Баронът внезапно осъзна, че малките му ангелчета вероятно смятат, че се е побъркал. Това го взриви и той избухна. Разкрещя се, че навярно онази опърничава жена все е предизвиквала и дразнела своя господар с непокорството си и завърши с думите, че всяко момиче би трябвало да си вземе и поука от тази история.

Баронът искаше по този начин да изплаши до смърт разглезените си дъщери и да ги накара да млъкнат. Но вместо това те се развикаха още по-силно. От невъобразимия шум го заболя главата. Той притисна с длани ушите си и затвори очи. Лорд Джеймисън почти изчезна в стола си и едва не се свлече на пода. Напълно съкрушен! Цялата му решителност се бе изпарила! В отчаянието си той се обърна към верния си слуга Херман и му заповяда да доведе най-малката му дъщеря.

Старият слуга кимна с посивялата си глава. Прие заповедта с облекчение и побърза да излезе от залата, за да изпълни нареждането на господаря си. Баронът можеше да се закълне в Светия кръст, че чу как слугата му промърмори, че е било крайно време.

След около десетина минути тя влезе в залата. Баронът веднага се изпъчи, хвърли унищожителен поглед към Херман, за да му покаже, че е чул нераболепната му забележка и се извърна към дъщеря си. Лицето му светна и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.