Венчило с дявола

движеха, бе убийствено, ала нямаха друг изход, защото, докато се намираха на английска земя, не бяха в безопасност. И въпреки това новата му съпруга не се бе оплакала, нито пък бе помолила да спрат! Алек си помисли, че Гейвин, вторият след него в клана, би казал, че е жена с характер. Това бе много висока оценка, каквато един планинец рядко дава на жена, а Джейми я бе заслужила само с това, че не се бе огънала пред него.

Гейвин сигурно щеше добре да се посмее, ако в този момент можеше да види отнякъде своя вожд. Усмивката на Алек се стопи, когато осъзна, че се държи като истински глупак. Никога досега не бе мислил толкова дълго за една жена.

— Стискаш много силно ръцете си — промърмори той и се протегна, за да ги раздели.

— Представях си, че са около шията ти — отвърна Джейми. — Да, милорд, аз почти винаги съм сериозна — побърза да добави, за да предотврати някаква груба забележка от негова страна. — Напускам Англия. И не мога да не бъда сериозна. Сбогувам се с моята обична родина.

— Тъкмо това е причината, поради която аз се усмихвам — подхвърли Алек.

Той вече не се усмихваше, но Джейми реши да не споменава този факт.

— Значи си щастлив, че се връщаш у дома?

— Защото двамата се връщаме у дома. — Гласът му отново звучеше твърдо като стомана.

— Англия е моят дом.

— Беше — поправи я той. — Сега Шотландия е твоят дом.

— Да не би да желаеш да отдам лоялността си на Шотландия?

— Да желая ли? — засмя се Алек. — Аз не желая, съпруго. Аз ти заповядвам да го сториш. Ти трябва да си лоялна към Шотландия и към мен.

Ти отново закърши ръце. Докато задаваше последния си въпрос, бе извисила глас, но Кинкейд реши да не й обръща внимание. Знаеше, че й е нужно малко време, за да подреди мислите в главата си. И тъй като бе търпелив човек, реши да й отпусне час-два, за да се съгласи с него, казвайки си обаче, че проявява изключителна деликатност и любезност, и си напомни да внимава да не му стане навик и занапред.

— Чакай малко — започна Джейми, — да не би наистина да си мислиш, че аз ще…

— Много е просто, съпруго. Ако си лоялна към Шотландия, си лоялна и към мен. Сама ще се убедиш в правотата на думите ми, когато привикнеш.

— Какво?!

— Сама ще се убедиш, когато привикнеш — повтори Алек.

Гърлото я заболя от желанието да се развика срещу този безочлив мъж. Обаче си припомни молбата на Бийк да не го предизвиква, докато не разбере каква реакция може да очаква. Всички знаят, че шотландците първо действат, сетне мислят. Освен това биели жените си с повод и без повод.

— Овцете могат да привикнат, Кинкейд. Аз съм дама, ако още не си забелязал.

— Забелязах го.

Начинът, по който лениво го изрече, накара сърцето й да забие по-силно.

— Добре — смънка Джейми. — Но жените не привикват. Не е както с овцете.

— Същото е — възрази съпругът й и небрежно се усмихна.

— Не, не е — ядоса се Джейми. — Имаш думата ми, че ще ти го докажа.

— Предизвикваш ли ме, англичанко?

Гласът му бе достатъчно твърд, за да я изплаши, ала той реши да я постави на място. Очакваше тя да се свие и… да се извини.

— Да, предизвиквам те — обяви Джейми и кимна застрашително.

Алек смаяно я изгледа.

За Бога, наистина не знаеше как да се държи с тази жена! Гласът и цялото й поведение излъчваха достойнство и сила. Вече не кършеше ръце, а ги бе свила в юмруци. Алек знаеше, че не бива да позволява да й се размине подобна нечувана дързост. Една съпруга трябва винаги да е съгласна с мъжа си. Изглежда Джейми не бе чувала за това свещено правило. По дяволите, тя се осмеляваше да му се противопоставя, сякаш са равни!

Мисълта го накара да се усмихне.

— Сигурно съм бил твърде дълго в Англия — призна той, — иначе щях да намеря поведението и приказките ти за непоносими, съпруго моя.

— Ще престанеш ли да ме наричаш „съпруго“? Аз си имам име. Не можеш ли да ме наричаш Джейми?

— Това е мъжко име.

Искаше й се да го удуши.

— Да, но е моето име.

— Ще ти измислим друго.

— Няма.

— Нима отново се осмеляваш да спориш с мен?

Искаше й се да е висока колкото него. Тогава нямаше да смее да й се подиграва. Джейми пое дълбоко дъх.

— Ти каза, че моето поведение и приказки са непоносими, но когато привикна, както благоволи сам да се изразиш, сигурно ще си изясниш някои неща и ще разбереш правотата на това, което казвам.

— Съмнявам се, след като нямам ни най-малка представа за какво говориш — рече той.

— Сега ме обиждаш.

— Нима?

— Да.

Кинкейд сви широките си рамене.

— Това е мое право, съпруго моя.

Джейми мислено се помоли Бог да й даде повече търпение.

— Разбирам — пресипнало прошепна тя. В такъв случай мога да предположа, че аз също имам право да те обиждам.

— Няма да стане.

Джейми се отказа. Мъжът бе упорит не по-малко от самата нея.

Пресякохме ли границата?

Алек поклати глава.

— Има още доста път.

— Тогава защо се усмихваш?

— От очакването.

— О, така ли!

Алек понечи да й обърне гръб, но следващият въпрос на Джейми го спря.

— Алек? Ти наистина не харесваш Англия, нали?

Не можа да скрие учудването в гласа си. Самата мисъл, че някой не харесва родината й й се струваше непонятна. Всички обичаха Англия, дори и тези глупави шотландци, които се забавляваха, като хвърляха дървета един срещу друг. Та Англия бе Рим на новото време. Никой не оспорваше величието и силата й.

— През по-голямата част от времето не харесвам Англия. Разбира се, има и изключения.

— Изключения?

Той бавно кимна.

— Кога харесваш Англия?

— Когато яздя.

— И ти си признаваш подобен грях? — Тя бе искрено ужасена.

Усмивката на Алек се разшири. Червенината й стана още по-наситена. Съпругата му бе невероятно искрена в реакциите си. Харесваше това качество у жените.

— Е?

Алек напусна дълбока въздишка. Нима тази жена нямаше никакво чувство за хумор! Тя все не можеше да разбере кога той се шегуваше с нея.

— Качвай се на коня. Слънцето вече залязва. Ще починем, когато стигнем до безопасно място.