— Безопасно място?
— Да, в Шотландия.
Джейми се накани да го попита дали наистина за него безопасност и Шотландия бяха едно и също, но се отказа. Имаше чувството, че отговорът му само ще я ядоса! Вече бе успяла да научи две много неприятни неща за своя съпруг. Първо, че не обичаше да му задават въпроси и да му противоречат. Джейми бе сигурна, че това ще бъде проблем, тъй като тя бе решена да му задава въпроси и да му противоречи. И второ, че когато я гледаше навъсено, никак не го харесваше. Вторият му недостатък бе не по-малко обезпокоителен от първия. Настроението на Алек се променяше като вятъра. Най-невинната забележка можеше да го накара да се намръщи и да свъси застрашително вежди.
— Джейми, нямам намерение да се качвам отново на този проклет кон.
Мери дръпна ръката на сестра си, за да привлече вниманието й. Алек чу думите й, но се обърна и закрачи към коня си. Джейми го наблюдаваше и си мислеше, че той току-що я бе зарязал, сякаш бе прах под нозете му.
— Джейми, не ме ли чу? — настоя Мери. — Трябва да спрем и да починем.
Сърцето на Джейми се сви от съчувствие към сестра й. По лицето на Мери се стичаха струйчици пот и оставяха мръсни следи. Изглеждаше толкова изтощена, колкото се чувстваше и самата Джейми, която, макар и много по-издръжлива от сестра си, вече бе на границата на силите си — предишната нощ почти не бе мигнала, тъй като се бе грижила за болното дете на една от прислужниците.
Обаче не смееше да изкаже гласно съчувствието си на Мери, тъй като смяташе, че е длъжна да проявява твърдост. В противен случай сестра й щеше да се разплаче, а тази мисъл направо я смразяваше. Започнеше ли веднъж да плаче, Мери ставаше по-непоносима и от близначките.
— Нямаш ли поне малко гордост? — гневно рече Джейми. Една истинска дама не употребява думи като „проклет“. Само крепостните селяни говорят по този груб и невъзпитан начин, Мери!
Мери се сви, сякаш я бяха ударили.
— Как можеш да ми говориш за добро възпитание точно в този момент? — проплака тя. — Искам да си ида у дома. Искам да бъда при татко.
— Достатъчно! — скастри я сестра й. Потупа я по ръката, за да смекчи твърдостта в тона си и прошепна: Станалото станало. Сега сме омъжени за шотландци и ти не бива да го забравяш. Недей да ни посрамваш със сцени като малко дете. Освен това скоро ще стигнем Шотландия — излъга тя. — Алек ми обеща, че ще спрем да пренощуваме веднага щом прекосим границата. Сигурно можеш да издържиш още малко, сестричке. Покажи на съпруга си, че си силна и смела жена.
Мери кимна.
— Ами ако той е твърде глупав, за да забележи моята смелост?
— Аз ще му обърна внимание — обеща Джейми.
— Джейми, мислила си някога, че ще се озовем в такова трудно положение?
— Не, Мери, не съм си представяла.
— Сигурно с нещо сме разгневили Бога.
— Не Бога, а нашия крал — поправи я сестра й.
От гърдите на Мери се изтръгна нещастна въздишка, тя обърна и закрачи към коня си. Джейми я проследи с поглед как приближава до Даниел. Той се усмихваше. Вероятно се забавляваше на нещастната гледка, която представляваше съпругата му — влачеше крака като старица.
Джейми поклати глава, но в същия миг осъзна, че се чувства не по-малко уморена. Коленете й трепереха като есенни листа. Сама си бе виновна, че бе сложила седло върху коня си, защото не искаше Алек да реши, че не истинска дама.
Чак на третия път успя да се качи върху гърба на Уайлдфайър. Кобилата също бе неспокойна. Тя заподскача и Джейми трябваше да употреби и малкото и останала сила, за да я удържи и успокои. Очевидно Уайлдфайър също не харесваше седлото.
Даниел придружи Мери до коня и й помогна да възседне, но Алек не си направи този труд. Той дори не я гледаше. Тя се запита какво бе привлякло внимание му, че толкова напрегнато се взираше и посоката, от коя бяха дошли. Лицето му бе смръщено.
Джейми реши да се прави, че не забелязва и се обърна, за да окуражи сестра си. Не чу кога Алек е приближил. Изведнъж той се оказа до нея. Преди да успее реагира, Кинкейд я сграбчи и я свали от коня. Сега като наполовина я носеше, наполовина влачеше, се втурна към близкия храст, където преди малко бе паднала Мери. С едната си ръка я бутна зад една малка скала, с другата тупна Уайлдфайър по хълбока, обърна се даде знак на Даниел. Какво, за Бога…
Въпросът й увисна във въздуха, тъй като в същия миг Мери се озова до нея. Даниел застана пред съпругата си. Широкият му гръб ги закриваше изцяло.
Джейми разбра какво се бе случило чак когато Даниел измъкна меча си. Тя пое дълбоко дъх и се втренчи в него.
Алек даде знак, че са четирима.
Мери все още не разбираше какво се случва, но подозираше наближаващата опасност. Джейми притисна длан към устата на сестра си, когато тя понечи да отвори, за да протестира.
Алек се върна и застана в средата на малката поляна; Джейми отметна от лицето си сплъстените кичури на Мери, за да може да го вижда по-ясно.
Той все още не бе извадил оръжието си. Тогава Джейми осъзна, че Алек няма меч. Мили Боже, та той бе напълно беззащитен! Сърцето й болезнено се сви от страх за него. После страхът бързо бе изместен от гнева. Що за воин бе той, след като не носеше оръжие! Сигурно проклетникът просто е забравил да го вземе! Или пък го е изгубил по пътя от Лондон и изобщо не си е направил труда да го замени е нов!
Тя трябваше да се намеси! Алек Кинкейд бе неин съпруг и докато беше жива, нямаше да позволи на никого да го нарани. Младото момиче просто си каза, че трябва му помогне, ако не иска на сватбения си ден да остане вдовица.
Джейми измъкна малкия кинжал от ножницата, закачена на кожения й колан, надявайки се, че все още има време да даде оръжието на Алек. Кинжалът бе смъртоносен, ако се използва умело. Пък и Даниел имаше меч. Джейми тъкмо мислено се помоли приятелят на Алек да знае как да го използва, когато Алек внезапно се обърна към него и му даде знак. Джейми съвсем ясно видя лицето му и по гърба й полазиха студени тръпки. Гневният поглед в тези студени тъмни очи я ужаси. Усети грубата сила, която се излъчваше от мускулестите му ръце и бедра. В цялото му същество пулсираше гняв, който я заля като вълна. Мъжката му сила сякаш покриваше всичко наоколо с гъста пелена.
Никога не бе виждала подобно изражение върху лицето на мъж, ала инстинктивно го разпозна — това бе мъж, готов да убива.
Мери започна да плаче.
— Не е глиган, нали, Джейми? Не, Мери — прошепна Джейми и стисна ръката на сестра си, без да откъсва поглед от съпруга си. — Всичко ще е наред. Нашите мъже ще ни защитят. Ще видиш.
Джейми почти повярва на уверенията си, докато не зърна бандитите, които бавно приближаваха към Алек. За миг си помисли, че може би нищо няма да бъде наред.
Алек се бе отдръпнал на значително разстояние от останалите. Джейми реши, че може би го е направил нарочно, за да отдалечи бандитите от жените. Крадците бавно го бяха последвали. Не бързаха и се държаха така, сякаш имат на разположение цялото време на света, за да свършат пъкленото си дело. Алек бе много по-огромен от враговете си, но не бе въоръжен. Явно съдбата не бе на негова страна. Двама от четиримата бандити носеха дебели тояги, а другите двама размахваха със свистене извитите си мечове. Върху остриетата имаше засъхнала кръв.
Джейми си помисли, че сигурно ще припадне. Мъжете изглеждаха толкова свирепи и сякаш се наслаждаваха на ситуацията. Злите им лица бяха изкривени от жестоки усмивки, а почернелите им и редки зъби бяха оголени.
— Даниел, моля те, върви да помогнеш на Алек — нареди Джейми, макар гласът й да трепереше от страх.
— Те са само четирима, момичето ми. Всичко ще свърши само след минута.
Отговорът му я вбеси. Знаеше, че Даниел е застанал пред тях, за да ги предпазва, но що за благородство, след като приятелят му всеки миг можеше да бъде заклан.
