— А, значи и ти никога няма да ме харесаш?
— Съмнявам се.
Алек избухна в смях, нисък тътнещ звук, който накара Джейми да си помисли, че земята трепери.
— Защо моята откровеност те кара да се смееш?
— Развесели ме начинът, по който го каза.
— Повече не желая да продължавам този спор, Алек. Ако си се нахранил, ще прибера останалото.
— Нека сестра ти се погрижи.
— Това е мое задължение.
— Също както и задължението да я защитаваш?
— Да.
— И Мери вярва в тези глупости, нали?
— Глупости? Откога изпълнението на задълженията се нарича глупост?
— Двамата е Даниел чухме как сестра ти нареди да я защитаваш, когато онова английско копеле ни нападна. Тя те използва като щит.
— Те не бяха английски копелета — възрази Джейми. Явно той не желаеше да разбере нищо относно Мери, а тя нямаше намерение да му обяснява. — Сигурна съм, че онези нечестивци дойдоха от… Канеше се да заяви, че е сигурна, че онези разбойници са пресекли границата откъм Шотландия, ала реши, че е по- добре да не го прави.
— Те си нямат родина. Затова ги наричат бездомници.
— Предполагам — съгласи се Алек, решен да не я дразни. Тя се бе смръщила така, сякаш това, за което говореха, бе жизнено важно за нея. — Мислех, че ти си най-малката дъщеря — продължи той. — Чух, че баща ти те нарича бебе. — Усмихна се и добави: Да не би да съм сгрешил?
— Не, не си сгрешил — отвърна Джейми. — Аз съм най-малката и татко обича да ме нарича бебе. Признанието я накара да се изчерви.
— И въпреки това Мери ти заповяда да й послужиш като щит!
— О, не, не ми е заповядвала!
— Направи го.
Гласът й внезапно омекна. Този път намръщената му физиономия не я изплаши.
— Ти не разбираш, Алек. Ти си шотландец, ако не си забравил, и навярно не разбиращ как ние англичаните гледаме на нещата. Просто в този случай ще трябва да ми повярваш. Винаги е било мое задължение да защитавам по-големите си сестри. Предполагам, че е така във всеки английски дом.
— Това не ми харесва.
Всъщност не я бе грижа дали му харесва, или не. Младото момиче само сви рамене, за да покаже безразличието си.
— Ти си най-малката — продължи Алек, — следователно твоите сестри трябва да се грижат за теб.
Тя поклати глава. Този мъж изглежда искате да я подлуди.
— Не, ние се ръководим от други принципи, милорд.
Сега бе ред на Алек да поклати глава.
— Силните винаги са длъжни да закрилят по-слабите, съпруго моя. И по-големите винаги трябва да се грижат за по-малките, Така е навсякъде, дори и е свещената ти Англия.
Младият мъж като омагьосан наблюдаваше как очите и се превръщат в тъмновиолетови. Явно думите му никак не й харесаха. Разбра какво я бе разгневило, когато внезапно го удари по рамото.
— Аз не съм слаба!
Алек едва устоя на желанието да я вземе в обятията си и да я целува до премала.
— Не, не си слаба — съгласи се той.
— Радвам се, че си го забелязал!
— Да, но въпреки това се страхуваш от мен.
— Непрекъснато ли ще ми го натякваш? Никак не е любезно постоянно да ми напомняш за онзи инцидент, Алек!
— Може би съм нелюбезен по природа.
— Не, не си.
Бурното й отричане го изненада.
— Звучиш, сякаш си сигурна в думите си.
— Сигурна съм! Ти бе любезен с татко. Когато той не можа да се сдържи и се разплака, ти прояви търпение и разбиране.
Според Джейми думите й бяха израз на задоволство и похвала, ала смехът му я накара да си помисли, че той е по-скоро развеселен, отколкото поласкан.
— Признак на лошо възпитание е да се смееш, когато ти правят комплимент, Алек. Освен това е и дяволски грубо.
— Комплимент ли? Съпруго моя, та ти току-що ме обиди, изкарвайки ме състрадателен. Досега никога не са ме наричали така.
— Не съм съгласна — възрази Джейми. — Само защото не са ти казвали, че си състрадателен, това не означава, че…
— Една съпруга никога не бива да противоречи на мъжа си.
Изглеждаше напълно искрен. Нямаше да й бъде лесно да го накара да разбере.
— Една съпруга е длъжна да споделя собственото си мнение с мъжа си — заяви тя. — Винаги, когато сметне, че е необходимо. Това е единственият начин един брак да оцелее, Алек. Можеш да ми вярваш — добави тя, преди да отмести поглед от смаяната му физиономия.
— Престани да се опитваш да избуташ ръцете ми! Сега ти ми принадлежиш. Няма да ти позволя да се дърпаш, когато те докосвам!
— Вече ти обясних, че още не съм готова да стана твоя.
— Нима никакво значение дали си готова, или не. — Гласът му звучеше развеселено.
— Алек, няма да спя с теб, докато не те опозная по-добре. Сигурна съм, че можеш да разбереш моята сдържаност.
— О, разбирам — кимна той.
Джейми го стрелна крадешком с поглед и видя как в тъмните му очи проблеснаха закачливи пламъчета. Този мъж се наслаждаваше на смущението й. Знаеше, че се държи глупаво. Стисна ръце, но не можа да скрие треперенето им.
— Ти си изплашена. Бийк ми каза, че си…
— Не съм изплашена. Аз съм… разтревожена.
— Изчервяваш се като девственица.
— Нищо не мога да сторя. Аз наистина съм девствена.
Алек не можа да сдържи смеха си. Тя звучеше толкова засрамено, сякаш току-що си бе признала някой ужасен грях.
— Ще престанеш ли да ми се присмиваш? Обидно е!
— Твоята девственост ми принадлежи, Джейми. Една младоженка не бива да се срамува от чистотата и девствеността си.
— Алек? А ти щеше ли да ме избереш, ако не бях… девствена?
— Бих — не се поколеба той.
— Наистина ли?
— Да! И не ме каран непрекъснато да повтарям, Джейми!
Стори й се ядосан.
— Ти си най-необикновеният мъж, когото съм срещала, Алек! Повечето от рицарите не биха се оженили за жена, която е принадлежала на друг.
— О, предполагам, че си прана. Обаче аз щях да узная името на мъжа, който те е обезчестил.
— И после?
