Венчило с дявола

набъбнали. Усети как слабините му пламват. Заповяда си да не мисли за това, ала тялото му отказваше да се подчини. Господи, тя бе толкова мека! Всичко стана невероятно бързо и той не проумя къде се изпари мъжкият му самоконтрол.

— Вече е по-добро — прошепна Джейми. Гласът и издаваше смущение. — Трябва отново да ти благодари. Можех да се удавя…

— Имам чувството, че това ще се случва доста често.

Шеговитата нотка и мекият шотландски акцент я накараха да се усмихне.

— Да се дави ли?

— Не. Да те спасявам.

Джейми се отдръпна бързо, за да види изражението на лицето му. Отметна един мокър кичур от лицето си, за да го погледне по-добре.

— Може и аз да те спася един-два пъти — заяви тя, като подражаваше на акцента му.

Не й убягна, че думите й му харесаха. Отново се сгуши до топлите му гърди.

— Алек, ще трябва да взема малко от твоята топлина. Тази нощ е много студена.

— Според мен е необичайно мека — рече той. Замълча и се усмихна, когато чу тихата и въздишка. — Винаги ли се къпеш с дрехи?

Гласът му бе като нежна милувка.

— Не, но някой можеше да мине. Трябваше да спазвам известно благоприличие.

Алек си помисли, че мократа риза, която бе прилепнала по тялото й, бе не по-малко предизвикателна, отколкото пълната голота. Стисна зъби, за да отпъди мамещите видения й каза:

— Струва ми се, че посиняваш. По-добре да свалиш мокрите си дрехи.

Пусна я, ала Джейми не изглеждаше никак очарована от това и не помръдна. Раздвижи се чак когато той предложи да й помогне да свали дрехите си. Обърна се с гръб към Алек, зави се с едно тънко одеяло и рече:

— Бих искала да остана сама за няколко минути, ако обичаш.

Сигурно бе уважил молбата й, защото, като се обърна, него вече го нямаше. Листата на дърветата, покрай които бе минал, все още се полюшваха.

Джейми бързо смъкна мократа риза, подсуши се, доколкото можа, и си облече чисти дрехи. Поне можа да завърже копринените панделки. Пръстите й се бяха вкочанили и не можеха да задържат тънките сребристорозови лентички. Ризата й имаше дълбок разрез отпред и разкриваше голяма част от великолепните й гърди. Не я бе грижа, че изглежда безсрамна. Кожата й бе настръхнала от студ. При всяко движение мокрите кичури коса удряха гърба й и сякаш ледени остриета бодяха кожата й.

Когато свърши с разресването на косата, зъбите й вече тракаха. Захвърли четката и отново се уви с мокрото одеяло. Събра краищата отпред, подпъхна ги под мишниците и хукна към лагера — дори не си направи труда да си обуе обувки. Мечтаеше единствено за пращенето на огъня.

През клоните на дърветата се процеждаха последните слънчеви лъчи. Когато стигна до поляната, Джейми спря толкова рязко, че едва не се спъна. Никакъв весело пращящ огън! Нито пък Алек!

Изглеждаше заспал. Ако имаше сили, Джейми щеше да се разкрещи, но се опасяваше, че ще издаде само немощен звук. Той се бе настанил удобно на земята и се бе завил с наметалото си. Очите му бяха затворени, а дишането — дълбоко и спокойно.

Джейми не знаеше какво да прави. Сълзи на отчаяние потекоха по бузите й. Озърна се, за да потърси удобно място, защитено от вятъра, сетне реши, че едва ли има значение къде ще спи. Тънкото одеяло, в което се бе увила, бе твърде мокро и не можеше да я предпази от мощния студ. Девойката приближи до съпруга си и плахо побутна крака му.

— Алек?

Той търпеливо я чакаше да дойде при него. Бавно отвори очи и я погледна. Момичето неудържимо трепереше. Очите й бяха пълни със сълзи и той знаеше, че тя едва се владее да не рухне окончателно.

Без да каже нито дума, Алек разтвори краищата на наметалото си и протегна ръце към нея.

Джейми не се колеба. Захвърли одеялото си и без да се замисля за обноските, които трябва да има една дама, се стовари шумно върху гърдите му. Чу недоволното му изръмжаване и с треперещи устни прошепна извинението си.

Алек я загърна с наметалото. Коленете й се мушнах между бедрата му. С едната си ръка я придържеше към себе си, а с другата натисна краката й надолу, така че тя да се излегне върху него. Плоският й корем се притисна до тялото му. Алек обгърна с крак бедрата й, опитвайки се да отнеме студа от нея.

Джейми ухаеше така, сякаш се бе къпала с диви цветя, а кожата й бе нежна и гладка като венчелистчетата на роза. Само след няколко минути тя почувства как отново се затопля. От гърдите й се изтръгна доволна въздишка. Вълшебната топлина, която се излъчваше от него, замайваше главата й. В крайна сметка той не беше чак толкова лош. Беше шотландец и истински гигант, но вече бе нейният гигант и тя бе уверена, че той няма да позволи да й се случи нищо лошо. Винаги щеше да се грижи за безопасността й.

Усмихна до гърдите му. Може би утре ще му позволи да я целуне! Изчерви се, тъй като тази мисъл не подхождаше на една дама особено след като познаваше съпруги си само от няколко часа. Срамота!

Тъкмо се унасяше в сън, когато Алек заговори:

— Джейми?

— Да, Алек? — прошепна в ухото му тя.

— Ти носиш моите цветове, загърната си в наметалото ми.

Седма глава

— Негодник!

Изобщо не можеше да разбере чувството му за хумор. След вбесяващата забележка за грозното наметало той избухна в смях. Гърдите му се тресяха толкова силно, че Джейми си помнели, че е станало земетресение.

Той мислеше, че тя разбира от шега. Желаеше я и не искаше да се страхува от него. Искаше и тя да го желае. Да копнее за него.

Джейми се подпря с ръце на гърдите му, вдигна глава и се вгледа а очите му.

— Чувството ти за хумор е изкривено като седло, забравено под дъжда.

Алек не обърна внимание на язвителната й забележка. Продължи да се взира в устните й. Джейми се смути и инстинктивно ги облиза. Лицето на Алек се изопна. Тя не знаеше как да реагира.

— Защо ме гледаш по този начин?

— По какъв начин?

— Сякаш искаш отново да ме целунеш. Значи се целувам добре, така ли?

— Не.

Нежността в гласа му смекчи грубия отговор.

— А защо не?

Бавна усмивка премина по лицето му и го преобрази а миг. Този мъж наистина можеше да бъде очарователен, ако поне малко се постарае. Едва ли обаче осъзнаваше собственото си обаяние.

Джейми леко го плесна по гърдите, докато очакваше отговора му. Но тъй като той продължаваше да мълчи, момичето достигна до заключението, че на него изобщо не му харесва да я целува. Мисълта й причини болка.

— Не съм много добра, нали?

— В какво? — Гласът му бе измамно мек.

— В целуването. Ще обърнеш ли изобщо внимание на това, което ти говоря?

— Не, бебче, не си много добра. Все още.

— Не ме наричай бебче — прошепна Джейми и добави: — Не е благоприлично. Освен това не го казваш по същия начин, по който го казваше татко.

— По дяволите, надявам се, че не — засмя се Алек.

Въпреки раздразнението си, девойката се усмихна.