Не му даваше сърце да й каже, че в Шотландия никой не плаща е шилинги. Скоро сама щеше да го разбере.
— Меч.
Джейми си помисли, че той е напълно смаян от идеята й. Кимна с глава, за да му покаже, че е напълно сериозна и сетне отново заби поглед в земята.
Алек не можа да повярва на ушите си.
— Какво!
— Меч, Алек. Добър подарък, нали? Всеки воин трябва да има меч. Забелязах, че нямаш, когато онези бандити ни нападнаха. Реших, че е много необичайно, защото смятах, че всички воини носят мечове. След това си спомних, че ти все пак си шотландец и може би не си бил обучаван да се биеш с меч… Алек, защо ме гледаш по този начин?
Той не каза нищо.
— Харесва ли ти подаръкът ми?
В гласа й се прокрадваха тревожни нотки, Алек успя да кимне. Това бе най-доброто, което можа да направи. Джейми облекчено се усмихна.
— Знаех си, че ще бъдеш доволен.
Той отново кимна и се обърна. За първи път в живота си Алек Кинкейд не знаеше какво да каже. Изглежда младата му съпруга не забеляза.
— Даниел носи меч. Видях го. Може би след като вие двамата сте толкова добри приятели, той ще намери време да те научи как да си служиш с него. Чувала съм, че мечът върши много добра работа в битките.
Алек така се приведе, че едва не си удари носа в седлото. Джейми не можеше да види лицето му, защото бе с гръб към нея, но забеляза, че раменете му треперят.
Очевидно от благодарност бе загубил дар слово.
Джейми се почувства горда от себе си. Току-що му бе подала клонката на мира и той я бе приел. Сигурно отношенията помежду им щяха да се развият добре.
Навярно след време той ще забрави, че е англичанка и ще започне да я харесва.
Отдалечи се от съпруга си, тъй като, преди да тръгнат, искаше да прекара няколко минути с Мери. Сега, след като бе налучкала верния път как да се спогажда със съпруга си, й се искаше да сподели опита със сестра си. Е, нямаше да споменава за миналата нощ, разбира се. Мери сама щеше да открие тази част от брачния живот. А може би вече я бе открила.
Младата жена се чувстваше така, сякаш току-що бе прозряла всички тайни на света. На любезността се отвръща с любезност. Никой не хапе ръката, протегната да го погали.
— Джейми? Ела тук!
Заповедническият му тон не й хареса, но тя се усмихна и се върна при Алек. Втренчи се в гърдите му и зачака да чуе какво иска да й каже.
Алек повдигна брадичката й.
— Добре ли си, съпруго? Ще можеш ли да яздиш днес?
Джейми не разбра за какво я пита.
— Добре съм, Алек.
— Нещо не те ли боли? Не се ли чувстваш разранена? — настоя той.
— Не би трябвало да споменаваш за тези неща — прошепна тя с пламнали страни.
Той не можа да устои на желанието да я подразни.
— Да споменавам какво?
Тя се изчерви още повече.
— За това, че съм… разранена…
— Джейми, знам, че миналата нощ те нараних.
Не го каза с разкаяние. Всъщност гласът му звучеше направо арогантно.
— Да, нарани ме — измърмори тя. — Да, чувствам се разранена. Има ли още интимни въпроси, които искаш да ми зададеш?
Той стисна брадичката й и я насили да го погледне. Сетне наведе глава и леко целуна устните й. Целувката бе толкова нежна, че Джейми напълно се обърка. Очите й се напълниха със сълзи. Той най-сетне й бе благодарил.
— Ако се сетя за още нещо, ще ти кажа.
— Да се сетиш за какво?
Явно мислите й препускаха толкова вихрено, че вече бе забравила за какво говореха.
— Още някои интимни въпроси — натърти Алек и се метна на седлото.
Тя не помръдна.
— Хайде, Джейми. Време е да тръгваме.
— Ами Даниел и Мери? Няма ли да ги чакаме?
— Те тръгнаха преди два часа.
— Тръгнали са без нас? — слисано попита тя.
— Да.
— Защо не ме събуди?
Алек сдържа усмивката си. Съпругата му изглеждаше искрено ядосана. Малки кичурчета се бяха изплъзнали от плитката й. Меките къдрици галеха лицето й и се спускаха надолу по нежната шия. Изглеждаше толкова красива!
— Трябваше да се наспиш. — Гласът му внезапно бе пресипнал.
— Но те дори не са ни казали довиждане. Това е доста грубо, не мислиш ли, Алек? — Джейми приближи до Уайлдфайър, прошепна й няколко гальовни думи, потупа я нежно и се метна върху седлото. Лицето й се изкриви от болка.
— Ще се опитаме ли да ги настигнем?
Съпругът й поклати глава.
— Те вече са излезли от северния път.
Джейми не можа да скрие разочарованието си.
— Колко още ще пътуваме, докато стигнем до дома ти?
— Още три дни.
— Три?
— Три дни, и то при бърза езда, съпруго моя.
— В противоположна посока на тази, която е поела сестра ми?
Преди той да успее да отговори, тя прошепна:
— Аз никога вече няма да видя сестра си, нали?
— Не ме гледай толкова отчаяно, Джейми. Домът на Мери се намира само на един час път от нашия. Ще виждаш сестра си толкова често, колкото поискаш.
Обяснението му й се стори непонятно.
— Ние ще яздим три дни в противоположна посока, а ти ми казваш, че новият дом на Мери се намира само на един час път от нас? Не разбирам, Алек.
— Има няколко клана, които са приятелски настроени към Даниел и той трябва да мине през земите им, както има и кланове, които са мои съюзници, Джейми. Аз също трябва да спра и да ги поздравя като леърд на клана Кинкейд…
— Защо четиримата…
— Има и такива кланове, които са се съюзили, за да ме видят мъртъв.
— И Даниел е приятел на някои от твоите врагове?
Алек кимна.
— Тогава защо го наричаш свой приятел? Твоите врагове би трябвало да са и негови!
Той реши, че няма смисъл да спори. Тя все още не разбираше.
— Много врагове ли имаме, Алек?
— Ние?
— Май трябва да ти напомня, че вече съм твоя съпруга. А това означава, че твоите врагове са и мои?
