— Да, така е.
— Защо се усмихваш?
— Защото току-що осъзнах, че вече си станала истинска шотландка. Това ми хареса.
Лицето й се озари от широка усмивка и Алек мигновено предположи, че тя е замислила някаква дяволия. Вече бе забелязал, че когато очите й блестят по този начин, крои нещо.
Не остана разочарован.
— Аз никога няма да бъда шотландка, Алек. Но вие, милорд, имате качества да станете истински английски барон. Това ми харесва.
Кинкейд се засмя, макар да не разбираше защо — тя току-що му бе нанесла смъртна обида. Поклати глава, озадачен от собствената си реакция и от думите й.
— Запомни добре този разговор, Джейми. Много скоро ще разбереш колко грешиш.
— Греша ли, Алек? Мисля, че започвам да разбирам защо имаме толкова много врагове. — Джейми смушка Уайлдфайър и препусна в галоп, оставяйки го зад себе си.
Внезапно Алек се озова от едната й страна и сграбчи поводите. Не каза нито дума, само обърна коня.
— Сега какво?
— Тръгна в погрешна посока. — Раздразнението му бе очевидно. — Освен ако, разбира се, не смяташ да се връщаш в Англия.
— Не смятам.
— В такъв случай способностите ти да се ориентираш са още един…
— Случайна грешка, Алек — възрази Джейми. — Имам отлична ориентация.
— Пътувала ли си достатъчно, за да провериш какво можеш?
— Не. И понеже отново ме гледащ навъсено, реших да ти задам още един въпрос. Беше ли доволен от мен миналата нощ?
Изразът на лицето му и подсказваше, че всеки миг ще избухне в смях. Щеше да го убие, ако се осмели.
— Е? Бях ли добра? И не си и помисляй да ме караш да ти обяснявам въпроса си. Много добре знаеш за какво говори.
Щеше да умре, ако й каже, че не е била добра. Ръцете й стиснаха силно поводите и те се врязаха в дланите й. Не разбираше защо се чувства толкова нервна и се мразеше, че изобщо го попита.
— Ще станеш и по-добра.
Знаеше точно какво да каже, за да я вбеси. Джейми си помисли, че ако погледите можеха да изпепеляват, Алек Кинкейд щеше вече да бъде само купчина сив прах.
Той й се усмихваше. Нежността в очите му бе доказателство, че много добре знае колко е важен въпросът за нея.
— Ще стана по-добра? — задавено повтори тя. — Защо…
— Когато стигнем у дома, ще практикуваме всяка нощ, Джейми, докато не станеш наистина добра.
След това обещание Алек смушка коня си. Джейми не знаеше какво да мисли за възмутителната му забележка. Смяташе, че току-що я бе обидил. Обаче начинът, по който й каза, че ще практикуват всяка нощ, подсказваше, че той с нетърпение очаква това.
Все пак трябваше да му отдаде заслуженото — бе проявил истинска загриженост, оставяйки я да спи до толкова късно. Тя се нуждаеше от този продължителен сън и макар да обвиняваше Алек, че е изцедил всичките сили миналата нощ, той все пак бе проявил поне малко милост.
Може би в крайна сметка не бе толкова безнадежден случай.
Късно същия следобед Джейми промени мнението за съпруга си. Почти през цялата сутрин яздиха през гора и спряха за кратко, за да се освежат край един поток. Алек почти не й бе проговорил. Изглеждаше погълнат от собствените си мисли. На няколко пъти Джейми се опита да поведе разговор, но той не обърна никакво внимание на въпросите й, грубост, която според нея с нищо не бе заслужила. В момента стоеше изправен на тревистия бряг, скръстил ръце на гърба си. Джейми предположи, че няма търпение да продължат пътуването.
— Конете ли чакаш да си починат или мен? — попита тя, тъй като повече не можеше да понася мълчанието му.
— Конете са готови — отвърна той.
Дори не я погледна. Тя се замисли дали да не го бутне в реката, за да привлече вниманието му, но бързо се отказа. Ако не потъне, сигурно ще се разбеснее, а тя имаше достатъчно тревоги навсякъде я болеше и едва седеше изправена на твърдото седло. Нямаше намерение през остатъка от деня да слуша натякванията и обидните му забележки.
Джейми възседна Уайлдфайър и извика:
— Вече съм готова. Благодаря ти, че поспряхме.
— Ти ме помоли.
Гласът му прозвуча толкова странно, че тя се слиса.
— Винаги ли трябва да моля?
— Разбира се.
По дяволите, можеше да й спомене за това правило много по-рано!
— А ти винаги ли ще изпълняваш молбите ми, Алек?
Преди да отговори, той се метна на коня.
— Има вероятност.
Конете не бяха съвсем наблизо и кракът му се докосна до нейния.
— Тогава защо не спря, когато миналата нощ те помолих? — смутено попита тя.
Кинкейд я сграбчи за врата и я придърпа към себе си. Джейми се вкопчи в седлото, за да не падне. Той изчака тя да го погледне.
— Ти не го искаше — усмихна й се Алек.
— Това е най-наглото…
Младият мъж я целуна, за да я накара да замълчи. Искаше само да й напомни кой е господар и кой роб, но устните й, толкова меки и сочни, го заплениха изцяло. Езикът му проникна вътре и се преплете с нейния. Младата му съпруга изглеждаше напълно смаяна. Ръката й се отпусна на бузата му. Докосването й бе леко като пеперуда. Алек се съмняваше, че тя изобщо осъзнава, че продължава да го гали.
— Винаги, когато е възможно, ще изпълнявам молбите ти, Джейми, Миналата нощ бе невъзможно да спра.
— Невъзможно ли?
Тази жена щеше да го подлуди, ако продължаваше да го кара да повтаря всяка дума. Алек раздразнено изръмжа.
— Този път можеш да яздиш отпред — рязко заяви той, за да я върне към настоящето.
Джейми кимна. Заобиколи с Уайлдфайър коня на Алек и тъкмо се навеждаше под един дебел клон, който препречваше пътя й, когато Кинкейд изникна от едната й страна. В мига, в който той хвана поводите, тя разбра грешката си.
Този път обаче Кинкейд не направи никаква забележка относно ориентацията й и Джейми също си замълча.
Слънцето вече залязваше, когато спряха на някаква широка поляна.
Алек протегна ръка, за да хване юздите на Уайлдфайър. Конто застанаха един до друг. Лицето му бе непроницаемо. Взираше се някъде напред.
— Има ли опасност, Алек?
Младата жена не можа да прикрие тревогата в гласа си.
Той поклати глава. Щеше ли да стои изправен в центъра на такава широка поляна, ако имаше някаква опасност? Въпросът й му се стори нелеп, но после си спомни, че тя няма никакво понятие как се водят битки.
Джейми реши да се поразтъпче, но щом понечи да слезе от коня, Алек сложи ръка върху бедрото й. Стискането му не бе никак нежно.
