Венчило с дявола

— Не, не е вярно. — Джейми въздъхна, когато осъзна, че отново му противоречи. Изглежда, че той се обиждаше всеки път, когато тя му възразеше за нещо. — Искам да кажа, че в момента си облечен в напълно прилични панталони и заради това предположих, че…

— Аз идвам от Англия, Джейми. Това е единствената причина, за да нося тези неудобни торби.

Джейми се огледа и сетне отново се обърна към съпруга си.

— Как държат панталоните си навити над подгъвите на полите?

— Не го правят.

— Тогава какво… — Зърна дяволития поглед в очите му и реши, че е по-добре да не знае. — Няма значение. Вече не ми се иска да знам какво носят отдолу.

— О, но аз искам да ти кажа.

Усмихваше се като истински хулиган. Джейми въздъхна тежко, като си припомни непристойните му забележки и собствените си не особено благоприлични въпроси. В този миг наистина изглеждаше красив. Сърцето й запърха като пеперуда.

— Може би ще ми кажеш по-късно, когато падне нощ, Алек, и е достатъчно тъмно, за да не видиш смущението ми. Обличат ли метална ризница, когато се бият?

— Никога не носим доспехи. Някои носят наметало. Но опитните воини предпочитат старите традиции.

— И какви са те?

— Да не носят нищо.

Сега вече бе напълно сигурна, че й се подиграва. Представи ви голи воини, възседнали коне и поели на война. Това я разсмя.

— Значи те просто захвърлят наметалото си и…

— Да, точно така.

— Алек, сигурно ме смяташ за много глупава, щом очакваш да повярвам на приказките ти. Престани да шегуваш с мен, моля те! Освен това е доста грубо толкова дълго да не обърнеш никакво внимание на хората си.

След тези думи Джейми се обърна с гръб към съпруга си, облегна се на гърдите му и се опита да придаде спокойно изражение на лицето си, докато минаваха покрай воините. Това й струваше доста усилия, особено след неприличните мисли, които Алек бе събудил в главата и.

— Ще трябва да се научиш да не даваш заповеди, жено!

Притисна с брадичка върха на главата й. Забележката му бе изречена с мек тон. Вълна на удоволствие заля тялото й.

— Бих искала да се държа, както подобава, съпруже мой, но това се отнася и за теб. Грубостта едва ли ще се хареса някому, дори и в Шотландия.

Силен вик отекна през клоните на дърветата точно, когато наближаваха някаква широка поляни. Алея дръпна поводите на Уайлдфайър, която неспокойно се изправи на задните си крака, и скочи от коня си. Остави Джейми върху гърба на жребеца и поведе двете животни към насъбралото се множество от очакващи ги воини.

Господи, колко нервна се чувстваше! Скръсти ръце, за да не се вижда, че треперят.

Някакъв рус мъж, висок колкото Алек, се отдели от останалите и пристъпи напред, за да приветства своя леърд. Красотата му я наведе на мисълта, че е роднина на Алек. Предположи също, че той е втори в йерархията на клана. Двамата явно бяха добри приятели, тъй като непознатият прегърна топло вожда си и силно го потупа по гърба. Воинът изговаряше неясно думите и Джейми не можеше да разбира добре. Ала все пак схвана достатъчно и се изчерви. Двамата гиганти си разменяха доста солени закачки. Още един странен навик на шотландците!

След това заговориха за сериозни неща. Джейми разбра, че новините не бяха много добри, тъй като гласът на съпруга й зазвуча рязко и отсечено, а лицето му се намръщи. Изглеждаше разгневен. Воинът бе по-скоро разтревожен.

Вървяха към вътрешния двор и Алек не й обръщаше никакво внимание. После подаде юздите на Уайлдфайър на един мъж, който обикаляше наоколо, и се обърна, за да я свали на земята.

Дори не я удостои с поглед. Джейми стоеше изправена до съпруга си, докато той продължаваше да говори с воина.

Половината от хората на Алек я зяпаха втренчено, а намръщените им лица показваха, че никак не харесват това, което виждат. Другата половина заобиколиха Уайлдфайър. Те се усмихваха.

Кобилата никак не бе очарована от вниманието, което й засвидетелстваха. Изправи се на задните си крака, раздразнено изцвили и доста грубо се опита да стъпче мъжа, който се опитваше да хване юздите й. Джейми реагира инстинктивно. Подобно на майка, чието дете се държи непослушно, тя мигновено се спусна, за да я успокои.

Движението й бе толкова бързо, че Алек не успя да я спре. Без да мисли за мъжете наоколо, Джейми заобиколи съпруга си и жребеца му, мушна се между двамата гиганти и се втурна да успокои своето бебе.

Спря на няколко крачки от любимката си. Не бе нужно да изрича остри думи. Просто протегна ръка и зачака.

Уайлдфайър веднага се усмири и дивият поглед изчезна от очите й. Докато воините наблюдаваха сцената като омагьосани, гордата бяла красавица послушно запристъпва към господарката си.

Алек внезапно изникна до Джейми. Прегърна я през раменете и я притегли към себе си.

— Тя обикновено е много послушна — каза Джейми на съпруга си. — Но е уморена, Алек, и гладна. Може би трябва да я заведа…

— Доналд ще се погрижи.

Не искаше да спори с него пред хората му. Алек взе поводите на Уайлдфайър и заговори бързо на келтски на някакъв млад мъж, който бе дотичал отнякъде.

Според Джейми този Доналд бе твърде млад за главен коняр. Но когато той заяви, че Уайлдфайър е прекрасен кон, тя реши, че може да му се довери. Очевидно разбираше от коне. Имаше нежен глас, гъста пламъкова коса и чаровна усмивка.

Но Уайлдфайър явно не го хареса. Нервното животно се опита да се мушне между Джейми и Алек. Доналд обаче бе твърдо решен да се справи с капризната кобила и с помощта на Алек най-сетне успя да я укроти. Джейми ги наблюдаваше като разтревожена майка, принудително отделена от детето си.

— Ще свикне!

Забележката на Алек я вбеси. Значи в неговите очи и тя, и кобилата бяха едно и гъшо! Бе казал същото и за пея!

— Може би тя ще свикне отвърна Джейми, като натърти на „тя“.

Двамата закрачиха към стълбите, които водеха към вратите на замъка. Алек все още не й бе представил на хората си. Това я озадачаваше, но сетне реши, че съпругът чака подходящ момент.

Стигнаха до най-горното стъпало и спряха. Той се извърна и я накара и тя да стори същото. Ръката му продължаваше да обгръща раменете й.

След малко я пусна, взе наметалото, което му подаде един от воините, и го метна през дясното й рамо. В двора се възцари тишина. Всеки един от мъжете постави ръка на сърцето си. Главите им бяха сведени.

Моментът бе настъпил. Джейми се изправи гордо и зачака прекрасната реч, която Алек щеше да произнесе в нейна чест. Каза си, че трябва да запамети всяка дума, за да може после да си ги припомня с наслада, когато Алек я ядоса или обиди незаслужено.

Речта се оказа доста кратка. Започна и свърши, преди ти да се усети. Гласът на Алек се извиси над множеството:

Моята съпруга.

Моята съпруга?! Това ли бе всичко?! Нима няма да каже още нещо?! Той мълчеше и Джейми разбра, че бе свършил, тъй като бе говорил на келтски, а тя вече бе решила, че няма да се издаде, че разбира езика му, не можеше да позволи той да види колко е ядосана и обидена от грубостта му.