— Чуй ме добре. Когато не съм тук, искам да пазиш Джейми. Не бива да я губиш от погледа си, Гейвин!
— Очакваш неприятности?
— Не. Просто направи това, което ти наредих, без да ми задаваш въпроси.
— Разбира се.
— Искам бавно и постепенно да свикне с живота тук. Тя съвсем не е толкова силна, колкото си мисли.
— Вече го каза — отбеляза Гейвин.
Алек му хвърли гневен поглед, за да покаже, че забележката не му е по вкуса.
— Дори видът на кръвта я разстройва.
— Както и видът на овнешкото.
Двамата мъже избухнаха в смях. Ала смехът им не продължи дълго. Когато Алек огледа присъстващите, видя, че всичките му войници са втренчили погледи в преградата. Може и да не вярваха на съпругата на своя леърд, но със сигурност бяха запленени от нея.
Джейми нямаше никаква представа какъв смут бе причинила. Търпеливо изчака, докато слугите напълниха ваната с гореща вода. Надзираваше ги една жена със сива коса и мек говор, на име Фрида.
Фрида тъкмо се канеше да излезе, когато Джейми я запита къде е кухнята.
— По-далеч и от Ада. О, Боже, не исках да кажа това, господарке.
Джейми сдържа смеха си. Бедната жена изглеждаше толкова ужасена, а тя не желаеше да увеличава смущението й.
— Няма да кажа на никого — увери я Джейми. — Да не би да искаш да кажеш, че е в друга сграда?
Фрида занима толкова енергично, че кокът й се разклати.
— Понякога през зимата трябва да газим сняг до колене, за да се доберем до там. Тук зимите са студени, милейди.
— Утре ще ми я покажеш ли?
— Защо?
— Сега, след като вече съм господарката тук, може би ще трябва да направя някои промени — обясни Джейми. — Струна ми се, че кухнята би трябвало да се премести по-близо до замъка?
— Наистина ли го мислите, милейди? — зарадвано прошепна Фрида. Обаче след миг усмивката й помръкна и тя се намръщи. — На ваше място аз не бих се хвалила, че ще правя промени, особено пред Едит. Тя се смята за господарката тук. И е властна жена.
Джейми се усмихна.
— Е, това също ще се промени.
Лицето на възрастната жена засия насреща й и Джейми разбра, че си е спечелила съюзник.
— По-добре да се изкъпете, преди водата съвсем да е изстинала — посъветва я Фрида и излезе.
Докато събличаше дрехите си, Джейми си мислеше за думите на прислужницата. Успя безшумно да влезе във ваната. Стараеше се да е тиха, защото знаеше, че Алек и хората му чуват всичко. Облече си чиста нощница, завърза старателно розовите панделки и се покатери върху голямото легло.
Трябваше й поне още половин час, за да изсуши косата си. Мечът на Алек непрекъснато изплуваше в мислите й. Бе постъпил възмутително, като я остави да го убеждава как всеки рицар трябва да има меч. Чувстваше се унижена и обидена. И въпреки това на устните й се появи усмивка. Не можеше дълго да се сърди на съпруга си. Дори тихичко се засмя, когато си припомни предложението си Даниел да го обучи как да си служи с меч. Алек сигурно си бе помислил, че е по-глупава от овца.
Преди да заспи, внезапно я осени разтърсваща мисъл — искаше Алек да дойде и да легне при нея. Нима се бе влюбила в един шотландски варварин?!
Десета глава
Шепотът я събуди. В първия миг не разбра къде се намира. Свещите горяха, хвърляйки танцуващи отблясъци по стените на преградата. Джейми се втренчи за миг в тях, преди да се опомни.
Отново дочу шепот. Опита се да различи думите, а когато най-сетне те достигнаха до съзнанието й, се разбуди напълно и потрепери от страх. О, вече разбираше! Това бе църковният обред, който се изпълняваше, когато една душа отлиташе при Създателя си.
Сигурно бяха намерили Ангъс. Джейми бързо се прекръсти, облече робата си и заобиколи преградата, за да се присъедини към молещите се. Знаеше, че я смятаха за чужденка, но тя бе съпруга на Алек. Не беше ли нейно задължение да застане до него, когато се сбогува с приятеля си?
Алек не чу приближаването й. Джейми се заслуша в молитвата.
Тялото бе положено върху масата. Старият свещеник, облечен в черни погребални одежди, гарнирани с пурпурна украса, се бе изправил в единия край. Имаше сива коса и сивкаво лице, а гласът му бе изпълнен с искрена мъка.
Алек стоеше отсреща. Между тях бяха застанали воини, подредени по ранг. Ани, Едит и още една жена, за която Джейми се досети, че е Елизабет, стояха до огнището.
Сърцето на Джейми се сви от състрадание към скърбящата жена. Видя сълзите, които тихо се стичаха по лицето й. Не издаваше нито звук и това изпълни Джейми ми с искрено уважение. Ако беше на нейно място, сигурно щеше да вие от болка.
Надзърна иззад рамото на съпруга си, за да разгледа по-добре мъжа, когото оплакваха.
Джейми бе виждала различни рани и затова дори не трепна при ужасната гледка, разкрила се пред погледа й. Навсякъде кръв! Дълбок извит прорез в гърдите. Долната част на лявата ръка бе счупена при китката, ала не изглеждаше толкова зле.
Той бе суров мъж с много белези от битки, груби черти и тъмнокафява коса. На челото му се виждаше голяма подутина, която му придаваше зловещ вид. Джейми се загледа в нея, питайки се дали този удар не е причина за смъртта му.
Внезапно лицето на умиращия мъж се изкриви в гримаса, която също така мигновено изчезна. Едва ли изобщо щеше да я забележи, ако не го гледаше толкова съсредоточено.
В гърдите й светна надежда. Съсредоточи се върху дишането на ранения. Беше едва забележимо, но равномерно. Добър знак, тъй като липсваха обичайните хрипове, които издаваха умиращите.
Истината я сепна. Ангъс нямаше да умре! Изглежда свещеникът съвсем бе потънал в молитвите си, а Джейми не искаше да чака. Този мъж, когото оплакваха, можеше да хване треска и да умре, преди да настъпи утрешният ден, ако тя не побърза да се погрижила раните му.
Протегна се и докосна рамото на Алек. Той моментално се обърна и сетне застана пред нея, за да закрие гледката. Не беше очарован, че я вижда.
— Това Ангъс ли е?
Алек кимна.
— Връщай се в леглото, Джейми!
— Той не е мъртъв.
— Той умира.
— Не, не мисля, че умира, Алек!
— Върни се в леглото!
— Но Алек…
— Веднага в леглото!
