бе отпуснал в един стол близо до масата.
— О, Боже! — ахна Джейми. — Забравих да го предупредя, че лекарството ще го приспи.
— Той може да спи и тук — заяви Алек, обърна се към жената на Ангъс и добави: — Елизабет, върви да си починеш малко. Двамата с Гейвин ще дежурим на смени до леглото на съпруга ти.
От унилото изражение на жената Джейми разбра, че никак не й се искаше да тръгва. Въпреки това тя кимна и се запъти към вратата. Дали подчинението към леърда изместваше всички други желания и задължения, дори и към съпруга?
— Алек, ако ти беше болен, аз със сигурност нямаше да се отделя от теб. Защо Елизабет да не може да спи тук? Може да използва някой от столовете или пък да се качи в една от стаите на горния етаж!
Елизабет се обърна.
Алек погледна първо едната, сетне другата жена и кимна.
— Върви и си вземи нещата. Ще спиш на една от стаите на горния етаж, Елизабет. Не бива да забравяш състоянието си. Ангъс ще се разгневи, ако се събуди и те види капнала от умора.
Елизабет официално се поклони.
— Благодаря ви, милорд.
— Маркъс? Придружи Елизабет до стаята й. Помогни й да пренесе нещата си.
Джейми се бе изправила до леглото, без да откъсва поглед от болния. Елизабет се приближи, поколеба се за миг, сетне се протегна и я докосна по ръката.
— Искам да ви благодаря, господарке.
— Няма да има нужда да будиш Едит и Ани — увери я Джейми.
— Не, няма да ги будя — усмихна се Елизабет и се обърна, за да си тръгне, но промени решението си. — Когато се роди синът ми, ще носи името на баща си.
— Кога се очаква щастливото събитие?
— След шест месеца. Ако е момиче…
— Да?
— Бих искала да го нарека на вас, милейди.
Да имаше сили, Джейми щеше да се засмее, но бе безкрайно уморена и затова успя само вяло да се усмихне.
— Чу ли обещанието й, Алек? Изглежда Елизабет не смята, че Джейми е мъжко име. Какво ще кажеш?
Елизабет се усмихна на Алек, видя лекото му кимване и рече:
— Джейми?! Аз мислех, че името ви е Джейн, милейди.
Алек се засмя. Елизабет стисна ръката на господарката си, за да покаже, че само се е пошегувала и побърза да излезе заедно с Маркъс.
— Този мъж усмихва ли се някога? — обърна се Джейми към съпруга си, когато останаха сами.
— Кой?
— Маркъс.
— Не, не се усмихва, Джейми.
— Той никак не ме харесва.
— Да, така е.
Джейми му хвърли недоволен поглед, а след това разбърка още една смес, която предпазваше от треска. Приближи към леглото, но тогава една мисъл внезапно я сепна: тя не бе огледала долната част от тялото на Ангъс, за да провери дали няма и други рани. Реши да остави тази работа на Алек.
— Няма нищо — обяви той.
Ала облекчението й не продължи дълго. Когато отвори очи, съпругът й стоеше близо до нея и я гледаше с усмивка.
— Ти се изчерви, съпруга моя. — Гласът му бе мек и в него се прокрадваха шеговити нотки. — Ако имаше и други рани, какво щеше да правиш?
— Ще ги почистя и превържа, разбира се — отвърна Джейми. — И вероятно пак ще се изчервя. Не бива да забравяш, Алек, че аз все пак съм само една обикновена жена.
Млъкна и зачака той да й възрази.
— Да, така е.
Начинът, по която я гледаше, я накара да се изчерви още повече. Какво му ставаше? Струваше й се, че иска да й каже още нещо, но не смее.
— Грозна ли съм, съпруже мой? Знам, че в момента едва ли съм много привлекателна.
— Ти никога няма да бъдеш грозна — отвърна Алек и отметна кичур коса от лицето й. Нежният жест я накара да изтръпне. — Но наистина в момента не си много привлекателна.
Джейми не знаеше как да приеме забележката му. Той й се усмихваше и тя реши, че не иска да я обиди. Или пък искаше? Този мъж имаше доста странно чувство за хумор.
Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-нервна се чувстваше.
— Ето, погрижи се Ангъс да го изпие!
— През последните няколко часа раздаваш заповеди наляво и надясно, сякаш командваш войска на бойното поле, Джейми. А сега си толкова срамежлива. Каква е причината за тази промяна?
— Ти. Ти ме караш да се чувствам така, когато ме гледаш по този начин.
— Добре е да го знам.
— Не, със сигурност не е — промърмори младата жена. Грабна чашата от ръката му, отиде до Ангъс и леко го побутна. После внимателно поднесе чашата към устните му и търпеливо го изчака да я изпие.
— Искам да носиш моите цветове, съпруга моя!
— Защо?
— Защото ми принадлежиш.
— Ще облека дреха в твоите цветове, когато се убедя, че сърцето ми принадлежи на теб, Кинкейд! Нито ден по-рано!
— Мога да ти заповядам…
— Но няма да го направиш.
Той се усмихна. Все пак неговата малка и нежна съпруга вече бе започнала да го разбира. Но той също вече знаеше нещичко за нея — тя все още не осъзнаваше, че сърцето й се е отворило за него. Ала Алек искаше сама да си го признае.
— Наистина ли мислеше това, което каза на Елизабет? Че щеше да стоиш до мен, ако бях ранен?
— Разбира се — отвърна тя и добави, без да се обръща: — Не е нужно да се усмихваш толкова самодоволно, Алек. Всяка съпруга би стояла до мъжа си. Това е нейно задължение.
— А ти винаги ли ще изпълняваш задълженията си?
— Да.
— Давам ти две седмици, Джейми! И обличаш моите цветове!
Докато я гледаше внезапно го осени истината — той искаше тя да го харесва! Нещо повече, искаше да го обича! Нищо, че той бе твърдо решен да не я обича. Причината бе съвсем проста: един воин не обича съпругата си — той я притежава. За това също си имаше основателна причина: любовта винаги усложнява отношенията между един мъж и една жена, а освен това щеше да му попречи да изпълнява задълженията си като леърд.
— Две седмици!
— Много си самонадеян, съпруже мой.
— Не е зле да го знаеш.
Алек излезе от залата, преди тя да успее да сподави смеха си и да му каже нещо по-язвително. Войниците му го очакваха на двора, за да узнаят как е раненият им приятел. Няколкостотин мъже бяха дошли да бдят над Ангъс. Нямаше да си вървят, докато всеки от тях не влезе в замъка, за да види приятеля си. Това бе тяхно право и Алек не можеше да им забрани.
Ангъс тъкмо се събуди, когато Джейми затвори очи. Тя бе коленичила на пода, а краката й бяха подвити под робата. Дългата й коса се стелеше по гърба й. Ангъс опита да помръдне пулсиращата си ръка и от устните му се изтръгна силен стон. Искаше да я разтрие, за да успокои парещата болка, но когато се опита
