за шотландските, така и за английските традиции, тъй като повечето от бароните в Англия строяха стените около замъците си от дърво. Сякаш стигаше до облаците!
Дърветата наоколо бяха подрязани, а по скалистия склон на рова не се виждаше и тревица. Самият ров бе пълен с тъмна като мастило вода. Подвижният мост бе спуснат, но Алек и Джейми се насочиха към един процеп в стената.
Замъкът бе много по-величествен от скромния дом на баща й. Явно Алек бе богат мъж. Господарската къща можеше да се похвали не с една, а с две кули — всички знаеха колко скъпо струваше построяването им.
Джейми не бе очаквала нещо толкова внушително. Тя си мислеше, че шотландците живеят в каменни къщи със сламени покриви и пръстени подове подобно на крепостните в Англия. Сега осъзна колко погрешна е била представата й за Шотландия. Наоколо наистина се виждаха по-малки къщи — поне петдесетина на брой, накацали по хълмовете, докъдето стигаше погледът. Джейми предположи, че в тях живеят членовете на клана Кинкейд със семействата си.
— Алек, твоят дом е много внушителен. Когато стената бъде напълно завършена, външният ти двор ще заема половината Шотландия, не смяташ ли?
Той се усмихна на изненадата й.
— Сам ли живееш тук? Не виждам никакви войници.
— Моите хора ще ни чакат на върха на хълма — от върна Алек. — Във вътрешния двор.
— И жените ли те бъдат там?
— Само някои от тях. Повечето от жените и децата са заминали в имението на Джилбърт за пролетните празненства. Придружават ги половината от моите воини.
— Затова ли е толкова тихо? Колко души предвождаш? — попита Джейми и мигновено забрави за въпроса си. Усмивката му изцяло привлече вниманието й. — Щастлив си, че отново си у лома си, нали? — Оживлението й му бе приятно.
— Сега са около петстотин-шестстотин бойци. Да, англичанко, щастлив съм, че съм си у дома.
— Петстотин-шестстотин? О, Алек, ти отново се шегуваш с мен раздразнено възкликна Джейми.
— Истина е. Джейми. Кланът Кинкейд е многоброен.
— Според шотландското броене. Наистина ли си мислиш, че кланът ти е толкова голям?
— Какво искаш да кажеш?
— Просто смятам, че ти трябва помощ, за да се научиш да броиш, Алек. Нали ми каза, че за три дни сме тук, а ни бяха нужни още толкова.
— Забавих ездата заради състоянието ти.
— Какво състояние?
— Ти беше разранена и доста чувствителна, забрави ли?
Лицето й пламна.
— Освен това виждам, че си много изморена.
— Не съм. Това не е важно — побърза да добави тя, тъй като той се намръщи. Предстоеше й среща с близките му и искаше да е в добро настроение. — Дори да ми кажеш, че тук има седемстотин воини под твоето предводителство, ще ти повярвам.
Усмивката му бе доказателство, че отново бе спечелила благоразположението му. И все пак не можа да устои на желанието си да го подразни още малко.
— Все пак струва ми се доста странно, Алек, че наоколо не се вижда нито един воин. Нима всичките шестстотин чакат в двора?
Закачливостта й го развесели. Той се надигна и пронизително изсвири.
Отговориха му незабавно. Те заприиждаха отвсякъде — от върха на стената, от къщите, от конюшните, от дърветата и горите, които ги заобикаляха. Огромно множество мъже с грубо изсечени лица и широки рамене. Игла да хвърлиш — няма къде да падне.
Алек не бе преувеличил. Може би дори малко бе посмалил броя им. Докато Джейми се взираше във войниците, съпругът й кимна в знак на одобрение и вдигна ръка. Щом я сви в юмрук, възторжени викове разцепиха тишината.
Джейми бе толкова слисана от надигналата се врява, че стисна другата ръка на Алек, която обвиваше кръста й. Не можеше да откъсне поглед от мъжете, макар да знаеше, че е невъзпитано. Беше дошла в земята на гигантите. Бяха със сурови лица и зорки погледи, но това, което я накара напълно да онемее, бе облеклото им.
Коли не бе затъпяла от пиене и отлично знаеше какво приказва. Шотландците наистина носеха женски рокли, по-скоро поли. И то полички, които достигаха едва до коленете им. Джейми невярващо поклати глава. Не, това не бяха полички. Това бяха одеяла, както на келтски наричаха тези карирали платове.
Всички носеха еднакви по цвят дрехи — цветовете на Алек. Полите бяха увити около кръста и пристегнати с колан.
Някои от тях бяха с минзухарено жълти ризи, други — голи до кръста. Повечето бяха боси.
— Искаш ли да ги преброиш? — попита Алек. Смушка коня си и добави: — Според мен са около двеста, жено. Но ако искаш да…
— Според мен са петстотин — прошепна Джейми.
— Сега ти преувеличаваш.
Джейми погледна към Алек, опитвайки се да се съвземе. Воините биха строени в редици покрай пътеката, която изкачваха.
— Сигурно са цял легион, Алек, дори и това да са половината от хората ти.
— Не, Един легион наброява триста души, а понякога повече. Моите не са толкова много, Джейми, освен ако не прибавя и съюзниците си, разбира се.
— Разбира се.
— Няма защо да се боиш.
— Не се боя. Защо мислиш, че се страхувам?
— Трепериш.
— Не е вярно. Те всички са се втренчили в нас.
— Любопитни са.
— Нали не сме ги сварили неподготвени, Алек? — Гласът й прозвуча отчаяно.
— За какво мислиш?
Джейми се бе втренчила в брадичката му. Той повдигна нейната и видя, че лицето й се изчервява.
— Моите хора винаги са подготвени.
— Не ми изглеждат такива.
Алек внезапно проумя защо тя е толкова смутена.
— Ние не ги наричаме рокли.
Очите й се разшириха от удивление.
— Да не би Бийк да ти е казал…
— Аз бях там.
— Къде?
— В конюшнята.
— Не е вярно!
— Вярно е.
— О, Боже!
Джейми отчаяно се опита да си припомни разговора с главния коняр.
— Какво още си чул?
— Че шотландците имат овчи мозъци, че се замерят с борови колове, че…
— Аз само се шегувах със сестра си и освен това си помислих, че Коли е пияна, когато ми каза… Алек, те винаги ли са облечени толкова неприлично? Винаги ли коленете им са открити?
Щеше да бъде жестоко, ако се изсмее в лицето й.
— Ще привикнеш с това, когато заживееш тук.
— Ти не се обличаш като войниците си, нали? — звучеше искрено ужасена.
— Напротив, обличам се.
