Фокусира лицето на Кери, започвайки бавно да се осъзнава.
— Какво… какво правиш тук?
— Чуй ме — нареди Кери. — Погълнала си наркотици. Разбираш ли какво ти казвам? Моля те, опитай да се съсредоточиш. В опасност сме.
— Наркотици? — Тя поклати глава. — Не, аз не вземам наркотици.
В отчаянието си Кери й изкрещя:
— Сложили са ги в храната, Сара. Разбираш ли какво ти говоря?
— Да. Казваш ми, че имало наркотици в храната.
— Да, точно така. Не затваряй очи. Ще намокря една кърпа със студена вода. Хайде, Сара — подкани я Кери. — Седни.
Докато се върне от банята с една хавлиена кърпа, от която капеше студена вода, Сара бе успяла да се надигне. Раменете й бяха облегнати на таблата на леглото. Погледна Кери сякаш едва сега я виждаше.
— Защо си в стаята ми?
Кери опита да сложи мократа кърпа на лицето на Сара, но жената я избута.
— В опасност сме — повтори Кери. — Трябва да отида да събудя Ан. Така че трябва да ме изслушаш внимателно. Разбра ли? Можеш ли да се концентрираш?
— Ще спреш ли да ми викаш? Вече съм будна. За каква опасност говориш?
— Къщата е опасана с жици, свързани с експлозив.
Сара примигна.
— Не разбирам.
— Ние сме затворнички — каза Кери. — Ако някоя от нас отвори врата или прозорец, къщата ще се взриви. Погледни през стъклената врата — предложи й тя. — Виждаш ли онази мигаща червена лампичка?
Сара не можа да повярва.
— Това е просто някаква гадна шега.
— Не, не е — настоя Кери. После грабна плика от нощното шкафче. — Отвори го. Донеси писмото със себе си долу в дневната, аз ще донеса моето. Дори и да не можеш да повярваш, не отваряй никакви врати или прозорци. Разбра ли? Сега трябва да отида при Ан, преди да се събуди и да реши да отвори някой прозорец.
Сара кимна.
— Добре. Ще се срещнем долу.
Когато Кери се отправи към вратата, Сара вече отваряше плика. Апартаментът на Ан бе в противоположния край на същия етаж. Кери хукна към него.
Ан не беше в леглото. Кери я чу в банята. Повръщаше. Тя отиде до вратата и почука.
— Ан, нуждаеш ли се от помощ?
Никакъв отговор. Кери опита отново и отново. Не знаеше колко време стоя там, блъскайки по вратата. Накрая Ан отвори. Слабата жена изглеждаше зелена.
— Какво искаш? — попита тя. Краката не я държаха и тя се олюляваше.
— Нека ти помогна — каза Кери. Хвана я през кръста, тънък като вейка, и й помогна да се върне в леглото.
— Трябва да стоиш настрана от мен — каза Ан с немощен глас. — Пипнала съм някакъв вирус. А сега и ти ще се заразиш.
— Не. Нямаш никакъв вирус. — Тя почти носеше жената през стаята. Когато стигнаха до леглото, издърпа завивките и помогна на Ан да седне.
— Не мигнах половината нощ, повръщах през цялото време — каза Ан. — Разбира се, че е някакъв грип. Сигурно е от тези, дето минават за двайсет и четири часа.
На нощното шкафче на Ан нямаше плик.
— Била си будна цяла нощ? — попита Кери, докато й помагаше да се намести в леглото. — Чу ли някого… видя ли някого?
— Не — отвърна Ан. — Остави ме. Не искам да лежа. — Тя намести възглавниците и бавно се облегна на единия си лакът.
— Били сме дрогирани — обясни Кери. — Сигурно са ни сложили нещо в храната, която изядохме.
— Това е абсурдно. Било е развалена храна, нищо повече. Добре ще ги подредя, когато стигнем в хотела. Може да ги съдя — продължи тя. — Защо не. Първо неудобството на летището, а сега и хранително отравяне. Направо непростимо.
Кери не се опита да спори. Тя просто продължи и разказа за пликовете, които тя и Сара бяха получили.
— Най-важното е да запомниш, че има детонатори на всеки прозорец и врата на къщата. Ако ги отворим, тя ще се взриви.
Ан я гледаше сякаш е загубила разсъдъка си.
— О, за бога! Какво те е прихванало, че се опитваш да ме изплашиш така?
— Не се опитвам да те изплаша. Казвам ти истината. Намери ли плик с името си?
— Не, нямаше никакъв плик.
Отговорът бе твърде бърз, твърде сърдит. Кери разбра, че Ан лъже, но изобщо не можеше да разбере защо.
— Ан, всички сме в това заедно. Трябва да кажеш истината.
Ан отвърна възмутено:
— Казвам ти истината. Сега се махни оттук и ме остави на мира.
— Не. Не знам още колко време имаме, а трябва да намерим начин да се измъкнем оттук, без да задействаме експлозивите.
Бледото лице на Ан бързо почервеня.
— Помолих те да се махнеш.
Кери опита друг подход.
— Сара и аз се нуждаем от теб, Ан. Трябва заедно да измислим какво става.
Ан я изгледа навъсено.
— Защо съм ви потрябвала?
— Защото си умна.
— Няма откъде да знаеш дали съм умна или не.
— Нали ръководиш собствена компания. Така каза.
Ан леко вирна брадичката си. Тя поглади чаршафите около кръста си и каза:
— Започнах от нищо и превърнах малкото си хоби — така наричаше баща ми моята транспортна компания — в бизнес за четирийсет милиона долара. До следващия януари ще съм увеличила печалбата четворно повече, отколкото счетоводителите ми предвиждаха.
Кери нямаше време да слуша това. Стигаше й, че бе принудена да ласкае егото на тази глупава жена, за да я накара да им сътрудничи. Ан не проумяваше ли, че и трите бяха в еднаква опасност?
Кери с усилие се овладя да не избухне.
— Дали ще можеш да дойдеш долу в дневната при Сара и мен, за да обсъдим ситуацията? Съветите ти могат да ни помогнат да решим… как да действаме оттук нататък.
Ан наклони глава на една страна и се взира в Кери цяла минута, без да каже нищо. После поклати глава.
— Сериозно си убедена в тази твоя история, нали? Вярваш, че…
— Това е самата истина — сряза я Кери.
Ан кимна.
— Как се казваше? Забравих името ти.
— Каролин — отвърна тя, като се насили да не изкрещи на тъпата жена. — Можеш да ме наричаш Кери, ако искаш.
— Добре, Кери. Ще дойда при вас със Сара долу.
— Ако не се чувстваш достатъчно силна, можем ние да дойдем тук…
— Защо мислиш, че не съм достатъчно силна? — отново звучеше ядосано.
