— Не заради чудесния планински въздух си спала толкова дълго. Били сме дрогирани.
— Това са глупости. Виж къде сме. Кой би направил такова нещо в тази красива…
Кери я прекъсна.
— Донесе ли писмото си?
— Не знам за какво говориш.
— Виждаш ли? — обърна се Кери към Сара. Съдийката пое нещата в свои ръце.
— Ан, ние с Кери получихме по едно писмо. Сега са на масичката. Моля те, прочети ги.
Кери забеляза, че ръката на Ан трепереше неудържимо, когато се протегна към писмата. Взе ги, после бързо ги върна на масичката.
— Не е нужно да ги чета.
— Напротив, нужно е — внимателно настоя Сара. — Ще разбереш, че имаме голям проблем. Някой иска да ни убие и е опасал къщата с експлозиви.
— Глупости — измърмори Ан. — Няма да си съсипвам деня с тази абсурдна игра, която вие двете играете.
— Заключени сме в тази къща — каза й Сара.
— Не сме.
— Няма смисъл — обади се Кери. — Опитах да й обясня всичко това още горе.
— Лъжеш — каза Ан.
Кери се зачуди дали да не й забие един юмрук. Но реши, че вероятно ще я убие, защото Ан бе болезнено слаба и толкова болнава. Малко по-силен вятър би могъл да я събори.
— Ако някоя от нас отвори прозорец или външна врата, къщата ще се взриви — обясни й търпеливо Сара.
Нито тя, нито Кери очакваха реакцията на Ан. Жената скочи от стола си и тичешком прекоси дневната.
— Лъжете, за да ме разстроите. Няма никакви експлозиви и ще ви го докажа.
Тя се отправи към входната врата.
Осма глава
На Джон-Пол му се наложи да виси в „Утопия“ по-дълго, отколкото бе предполагал, но чакането даде резултат. Седеше, или по-скоро се бе излегнал, на един фотьойл, полускрит зад две хилави палми в бара до рецепцията, когато се появи Ейвъри Дилейни. Нужен му бе само един поглед да я разбере какво представлява. Типична блондинка от Калифорния. Не, може би не типична. Беше уникална, не можеше да отрече това. Но определено всичко се свеждаше до тялото й. Защо иначе би прекарала една седмица в този хотел? Защо изобщо човек би дошъл тук?
Та тази Дилейни носеше къса бяла тениска, която се опъваше на едрите й гърди, тесни дънки, които очевидно целяха да подчертаят дългите й крака и стегнатия й задник. Дългата й права руса коса блестеше на светлината. Изглеждаше естествена, но Джон-Пол се съмняваше в това. Вероятно беше боядисана. Слънчевите очила скриваха очите й, но той предположи, че носи цветни контактни лещи. Тениската скриваше пъпа й, но Джон-Пол нямаше да се изненада, ако се окажеше, че там има обица. Нали това бе модерно напоследък?
Беше готина, няма спор. Всъщност Ейвъри Дилейни беше красива, но не бе неговият тип. Бе прекалено съвършена за неговия вкус. Обаче бе невероятно сексапилна. Докато я гледаше как спря и се огледа, преструвайки се, че не забелязва как я зяпат останалите във фоайето, Джон-Пол се зачуди колко от нея бе истинско и колко се дължеше на пластичната хирургия. Гърдите й със сигурност. Може би дори и задникът.
Не бе жена, с която би имал продължителна връзка, но пък той и не търсеше това. Обаче една нощ с нея не изглеждаше никак лоша идея. По дяволите, сигурно имаше коефициент на интелигентност като някоя муха цеце, но в леглото сивото вещество не бе от особено значение.
Госпожица Празноглавка явно не можеше да се ориентира къде е рецепцията. Може би чакаше някой да я хване за ръка и да я преведе през фоайето? В момента гледаше златистата сфера, която бавно се въртеше на тавана и беше точно като блестящите топки в старите дискотеки. Дали сферата не я бе хипнотизирала?
Ейвъри знаеше, че е зяпнала като турист, но не можеше да се овладее. „Утопия“ бе невероятно място. Фоайето бе огромно, с под от блестящ мрамор с абаносов цвят. Над главата й от позлатения купол висеше блестяща топка. Не можеше да отдели поглед от нея. Дали бе от истинско злато? Реши, че дори само тя е струвала цяло състояние на собствениците на хотела.
Обърна се надясно и отново спря. Една цяла стена бе водопад и в центъра на езерото, образувано от него, имаше статуя на Атлас. На неговото рамо имаше друга, по-малка, златна топка. И скулптурата, и водопадът целяха да впечатлят гостите, готови да платят цяло състояние, за да бъдат глезени в подобна обстановка, и според Ейвъри собствениците се бяха справили добре.
Поклати глава при мисълта колко скъпо е всичко това, намести дръжката на старата чанта „Гучи“, подарък от Кери, за която бе решила да не я ползва вече, и прекоси фоайето до рецепцията. Мъж, приблизително на нейната възраст и с табелка „Оливър“, стоеше зад гранитния плот, готов да я приветства. Усмивката му бе ослепителна, а зъбите му невероятно бели. Чак неестествено. Той или зъболекарят му очевидно се бяха престарали с избелването, а в комбинация с изкуствения тен на лицето те изпъкваха още повече. Ейвъри се насили да не се взира в тях, когато му съобщи името си и се облегна на хладния плот, докато той проверяваше резервацията й в компютъра. Внезапно усмивката на Оливър се стопи.
— О, боже.
— Моля?
Той не гледаше нея, а се взираше напрегнато в екрана на компютъра, когато каза:
— Резервацията ви е била отменена, госпожице Дилейни.
— Не, това трябва да е някаква грешка. Не съм отменяла нищо.
— Според компютъра сте го направили. Отбелязано е точно тук — добави той и посочи екрана, който тя нямаше как да види, освен ако не прескочеше плота, за да застане от другата му страна.
— Това е грешка.
— Компютърът никога не греши. Обадили сте се в „Утопия“ в… — Опитваше се да провери точно в колко часа се е обадила тя.
— Оливър — започна тя. Търпението й беше на привършване. — Не съм отменяла нищо. Всъщност се обадих на рецепцията, за да съобщя, че ще пристигна един ден по-късно.
— Да, точно така — съгласи се той и посочи екрана. — Но после сте се обадили отново и сте отменили резервацията.
— Не съм — настоя тя.
— Но моят компютър…
Тя го прекъсна, преди отново да чуе, че компютърът му е безгрешен.
— Защо просто не ме настаните в друга стая. Няма значение каква.
Тя вдигна раницата си и я постави на плота. Започна да рови в нея за портмонето си, за да даде на Оливър кредитната си карта. Въпреки протестите й почивката бе платена от леля й, но Ейвъри искаше сметката да бъде прехвърлена на нейната карта.
Тя забеляза, че Оливър не прави нищо.
— Нещо не е наред ли? — попита тя.
Той се покашля деликатно и накрая я погледна.
— Страхувам се, че не можем да ви настаним в друга стая и за нещастие стаята, която сте отказали, вече е предоставена на друг гост. Хотелът е пълен на сто процента — продължи той. — С удоволствие ще ви включа в списъка на чакащите, но трябва да ви предупредя, че вероятността неочаквано да се освободи място е минимална. При нас резервациите се правят месеци по-рано.
— Сигурна съм, че леля ми успя да ми резервира стая тук в много по-кратък срок — възрази тя. — Ако е имало проблем, тя щеше да ми каже.
Той отново започна да пише нещо на компютъра. После спря и кимна.
