— Да, успяхме да ви резервираме стая заради една отменена резервация. Това е странно — добави той. — Нашите гости много рядко отменят резервациите си в последната минута.
Мъжът се намръщи, като каза последното, сякаш отмяната на резервация е грубо нарушение на етикета.
— Но аз не съм отменяла нищо — настоя Ейвъри. Боже, това вече й писваше. — Ще почивам тук с леля си — обясни тя. — Тя е пристигнала вчера следобед или привечер. Може ли да ми кажете номера на стаята й. Казва се Каролин Салвети.
— Съжалявам, но не ни е позволено да съобщаваме номерата на стаите на нашите гости.
Разбира се. Ейвъри знаеше, че е така.
— Тогава се обадете в стаята й. Сигурна съм, че тя ще изясни това недоразумение. Може да е решила да отседна при нея.
Оливър изглеждаше облекчен, че проблемът ще бъде разрешен и ще се отърве от Ейвъри. За щастие в момента нямаше други гости на рецепцията, които да стоят на опашка. Той й отправи нова ослепителна усмивка и каза:
— Сигурен съм, че е станало така. Гостите ни просто не отменят резервациите си в последната минута, както сте направили вие.
Идеше й да го сграбчи за раменете и да го разтърси, докато си признае, че те са оплескали нещо. Като стисна зъби, за да не каже нещо, за което ще съжалява, Ейвъри му продиктува името Салвети и зачака.
— Това име ми е познато — каза той.
— Така ли?
Той кимна.
— Един господин беше тук вчера и питаше за леля ви. Много се разочарова, че не я откри. — Той започна да пише на клавиатурата, но след секунда спря и отново се намръщи.
— Проблем ли има? — попита Ейвъри, макар да беше сигурна, че наистина е така.
— В „Утопия“ няма никакви проблеми — каза Оливър и това бе толкова бърз и автоматичен отговор, че Ейвъри си помисли, че са го програмирали да изрича тези думи. — Понякога имаме дребни неудобства.
Има си хас.
— Добре. Обяснете ми дребното неудобство.
— Госпожа Салвети е отменила резервацията си.
— Не, не е.
Раменете на Оливър провиснаха уморено. Знаеше какво си мисли той. Пак се започваше.
— Страхувам се, че госпожа Салвети наистина отмени резервацията си. Много е странно, съгласен съм. Толкова е рядко да се случат две отменени в последния момент резервации. Разбира се, вие сте от едно семейство, така че навярно можем да кажем, че всъщност става дума само за една отменена резервация за две стаи.
— Чуйте ме. Леля ми не е отменяла нищо. Вчера тя ми се обади от летището в Аспен.
— Може нещо да е изникнало в последната минута и да се е наложило тя да се върне у дома — предположи той.
— Нещо е объркано.
— Всичко е тук в компютъра, госпожице Дилейни. Леля ви се е обадила вчера следобед.
Какво, по дяволите, ставаше? Колкото и Ейвъри да искаше да продължи да спори с Оливър, знаеше, че няма да постигне нищо. Вече се чудеше какво да прави. Ако на Кери й се бе наложило да се върне в Лос Анджелис заради нещо спешно в работата, щеше да й се обади. Нямаше да я остави да виси тук по този начин. О, боже, ами ако нещо се беше случило с нея или чичо Тони? Ами ако някой е катастрофирал?
Успокой се, каза си тя. Ако нещо се беше случило с Кери или Тони, другият щеше да й се обади.
Ейвъри започна да рови из раницата за телефона си. Щеше да се обади на мобилния телефон на Кери на секундата и щеше да разбере какво става.
Извади портфейла и бележника си, стисна ги в дясната си ръка и продължи да търси телефона си с другата ръка. Проклетото нещо винаги се оказваше на дъното.
— Леля ми не е отменяла нищо — мърмореше си тя, после добави, повече на себе си, отколкото на Оливър. — Трябва да е станало нещо извънредно във фирмата. Само това би накарало Кери да се върне след като вече е пристигнала.
— А, вашият приятел се е върнал. — Оливър не звучеше много радостен.
— Моля?
— Вашият приятел… ето го, идва насам. Може би той ще изясни недоразумението.
Тя не разбираше какво говори Оливър. Нямаше никакви приятели тук. Обърна се да види за кого говори Оливър, но към рецепцията вървеше само един мъж, един едър мъж, поправи се тя. Странно, но той май гледаше точно нея. И не изглеждаше щастлив.
— За онзи господин ли говорите?
— Да. За него ви казах по-рано. Той беше тук вчера и търсеше леля ви. — Добави съвсем тихо. — Ако някой има нужда от ароматерапия за освобождаване от стреса, това е точно вашият приятел. Предложих му тази процедура, но той доста…
— Доста какво?
— Доста се възпротиви на идеята. Всъщност той не беше особено добре настроен към всичко. Знам, че не трябва да казвам нищо негативно за някой потенциален гост, но вашият приятел е много напрегнат вътрешно. Би трябвало да практикува йога ежедневно. Та той буквално изръмжа насреща ми. Наистина. Можете ли да си представите? Казах му, че очакваме вие да пристигнете днес. Беше отбелязано при резервацията на госпожа Салвети, а той питаше точно за нея. Леля ви се обади и отмени резервацията. Аз имах нещастието да му съобщя тази новина. Изглежда, никак не се зарадва. Каза ми, че ще се върне днес, за да се види с вас, и е тук от рано сутринта. Забелязах го, когато започна смяната ми. Надявам се днес да е в по-добро настроение.
Ейвъри не слушаше внимателно бърборенето на Оливър, а гледаше съсредоточено мъжа, който прекосяваше фоайето. Той бе много особен. Никога не бе виждала мъж като него, освен може би във филмите. Колкото повече се приближаваше, толкова по-огромен й се струваше. Висок и мускулест, с тъмна коса и обветрено лице. Тя предположи, че мъжът прекарва много време на открито или в някоя фитнес зала, където да тренира мускулите си. Беше привлекателен, въпреки суровия си вид, но явно се занимаваше твърде много с тялото си, а тя не си падаше по такива мъже. Ейвъри предпочиташе умни, а не мускулести мъже.
Мъжът имаше хубави скули. Тази мисъл я наведе на друга и внезапно тя се сети кой е мъжът и какво иска.
— Нали познавате господина?
— Няма проблем. Сигурна съм, че е приятел на леля ми.
Сигурно Кери го бе използвала в някоя от рекламите си и може би той живееше наоколо и след като бе научил, че тя ще почива в хотела, се бе отбил, за да я види. Или беше това, или мускулестият мъж си търсеше работа и се надяваше леля й да го хареса и да му предложи да участва в някоя реклама.
Ейвъри много съчувстваше на актьорите, защото знаеше колко жестока е конкуренцията в тяхната професия и колко малко зависи от самите тях. Шансът да пробиеш в Холивуд бе едно на милион. Реши, че ще направи каквото може, за да помогне на човека. Изчака, докато той се приближи на метър от нея, после протегна ръка и се представи.
— Аз съм Ейвъри Дилейни. — О, да, той несъмнено беше актьор. Изглеждаше внушително и страховито.
Той хвана ръката й.
— Джон-Пол Ренърд. — Гласът му бе дълбок и с очарователен южняшки акцент.
Боже, какви красиви очи имаше той. С цвят на сива зора. Ейвъри не можеше да си го представи в реклама на кухненски рола хартия. На експлозиви, може би, но не й на салфетки.
Езикът на тялото му я заинтригува. Той се обърна с гръб към рецепцията и погледът му бавно обходи фоайето. Ейвъри изпита странното чувство, че мъжът се опитва да запомни всяко лице наоколо.
— Вие сте приятел на леля ми Кери?
