Добър въпрос. Кери сигурно пиеше коктейли някъде на върха на планината и се забавляваше добре. А Ейвъри се побъркваше от тревоги заради нея. Не, Кери не би проявила подобна несъобразителност. Нещо не бе наред.
— Не знам къде е, но ще се обадя по телефона и ще я открия.
— Защо е отменила резервацията си? — попита той. — Онзи Оливър каза, че някаква жена се обадила и…
— Сигурно от хотела са объркали нещо с нашите резервации. Няма нужда да стоиш с мен. Ако искаш, си остави телефонния номер и ще се погрижа Кери да го получи. Тя сигурно ще се появи всеки момент с някое невероятно извинение.
Ейвъри не вярваше на нито една дума от това, което му беше казала току-що, но се надяваше той да й повярва и да си тръгне.
— Тогава ще я почакам, докато дойде.
Ейвъри се предаде. Този човек бе по-упорит и от нея. Щеше да разбере за какво толкова му трябваше Кери, когато откриеше леля си.
Десет минути по-късно тя седеше зад бюрото на господин Канън в стил арт деко в просторния му кабинет с изглед към езерото. Вентилаторът на тавана се въртеше бавно и тракаше при всеки оборот. Шумът й напомни за госпожа Спийгъл. Сладката старица издаваше същите звуци, когато говореше, заради недобре пасващото й чене.
Канън имаше още един вентилатор върху черния лакиран шкаф за документи и той бе включен на максимална скорост. Всички листи по бюрото му бяха затиснати с преспапиета във формата на златна топка.
— Канън се бави прекалено много. Докато ти се обаждаш по телефона, аз ще отида да го потърся — каза Джон-Пол. — Чакай тук.
Ейвъри го изчака да излезе от кабинета и да затвори вратата, преди да набере домашния си телефон, за да прослуша телефонния си секретар. Надяваше се Кери да е оставила съобщение, в което да обяснява отсъствието си, но нямаше нищо такова. После Ейвъри набра гласовата си поща в службата и там също нямаше съобщения от леля й.
Сега какво? Отчаяна, тя се обади на колегите си. Може би, може би Кери беше разговаряла с Марго, Лу или Мел.
Обади се Марго.
— Радвам се да те чуя, Ейвъри. Няма да повярваш какво ще ти кажа. Обадих се на жената, която се грижи за съседката ти, както ти казах…
— Марго — прекъсна я Ейвъри. — Ще ми кажеш по-късно. Имам проблем и се нуждая от помощта ти.
— Трябва да чуеш какво открих — настоя приятелката й. — Госпожа Спийгъл си е счупила таза.
Нервите на Ейвъри не издържаха вече, но знаеше, че трябва да изчака, докато Марго свърши с историята си за госпожа Спийгъл, за да вземе думата.
— Лоша работа.
— Счупила си е таза преди две седмици и после се разболяла от пневмония. Замалко да умре — добави Марго. — Но Мерилин, жената, която се грижи за нея, ми каза, че антибиотиците най-после започват да й помагат и, изглежда, тя ще се възстанови. Това е направо удивително, като се вземе предвид, че госпожа Спийгъл е над деветдесет.
— Защо ми разказваш всичко това? — Ейвъри разтри челото си, докато задаваше въпроса.
— Не разбираш ли? Не може госпожа Спийгъл да е карала колата си. Тя е била в болницата. Някой е откраднал колата й и който и да е бил, така е бързал да потегли от паркинга, че за малко да те блъсне. — Преди Ейвъри да успее да направи някакъв коментар, Марго продължи ентусиазирано. — Колата е била изоставена на Ем Стрийт. Била е паркирана на забранено място, така че паякът я вдигнал. Мерилин ми каза, че госпожа Спийгъл щяла да бъде много нещастна, ако роднините й решат да продадат колата. Въпреки че никога не я шофирала, се чувствала независима, като знаела, че колата й е в гаража. Мерилин я кара, когато ходят някъде със старата дама. Не си ли щастлива, че госпожа Спийгъл не се е опитвала да те убие? — засмя се тя.
— Марго, нуждая се от помощ. Замълчи за момент и ме изслушай. Леля ми е изчезнала.
Тя й съобщи информацията, с която разполагаше, и после каза:
— Един мъж тук чака да говори с Кери. Не иска да ми каже откъде я познава или какво иска. Висок, мълчалив тип. Пусни му името в компютъра да провериш дали ще изскочи нещо за него. Има нещо особено в този човек. Казва се Джон-Пол Ренърд.
— Какво значи това „има нещо особено в него“?
— Казва, че е дърводелец, но не изглежда като такъв.
— Според теб как изглежда един дърводелец?
— Хайде, Марго. Виж дали ще откриеш нещо в системата.
— В момента вече въвеждам името му. Глоби за неправилно паркиране ли очакваш или какво?
— Не знам какво — призна си Ейвъри. — Просто има особено излъчване. В първия момент, когато го видях във фоайето, реших, че е актьор, но после забелязах как наблюдава хората наоколо. Може да е… опасен. Мисля, че не е изключено. — Тя въздъхна. — Може би преувеличавам, но ужасно се тревожа за Кери. Не е в неин стил да изчезва така. Просто въведи името, разбра ли?
— Боже, Ейвъри, мислиш, че е престъпник ли?
— Не знам…
— Охо!
— Какво, откри ли нещо?
— И още как. Твоят Джон-Пол Ренърд не е престъпник.
— Не е моят Джон-Пол.
— Работил е за правителството. Чакай, в момента чета. Уха! Чуй това. Досието му е засекретено.
— Засекретено. — Ейвъри не бе подготвена да чуе това.
— Опитвам се да получа достъп… а, ето. Може да си изгубя работата заради това, ти също.
— Знам. Просто ми кажи какво виждаш, ясно.
— Ренърд е бил във Военноморските сили. Напуска с почести — добави тя. — Според досието е привлечен на работа, още докато е бил в армията.
— Привлечен за какво?
— Не знам. Просто пише „специални операции“. Има един куп съкращения и цифри, но не знам какво означават. — Тя четеше информацията на екрана на глас. Внезапно спря и каза. — Взел си е отпуск за неопределено време. — После, няколко секунди по-късно, Марго въздъхна шумно. — Не ми дава повече информация. Само това измъкнах, защото нямам нужното разрешение. Чакай. В момента тегля една стара снимка. А, ето го. — Тя подсвирна.
— Какво?
— Мисля, че се влюбих.
— Дръж се сериозно — скара й се Ейвъри. Тя й описа Джон-Пол, за да може Марго да го сравни със снимката.
— Мисля, че е същият човек. От Луизиана е. Има роднини там. Зет му е адвокат към Министерството на правосъдието. — Тя прочете още няколко лични факта и добави: — Изглежда, е ходил на доста мисии, докато е бил във Военноморските сили. Чакай малко, ето нещо интересно. Пише, че една от мисиите включвала освобождаване на заложници в Средния изток, но чуй това: Ренърд изпълнил задачата, въпреки че получил тежка фрактура на лявата ръка. — Марго замълча, докато преглеждаше останалата информация. — Не пише нищо друго, освен че е служил в армията. Искаш ли да отида при Картър? Страх ме е от него, но ако искаш, ще отида и той със сигурност ще се добере до досието на Ренърд.
— Не, няма нужда. Поне засега.
— Какво става? — попита Марго. — Какво иска този Ренърд от леля ти Кери?
— Не знам. Слушай Марго, когато Кери ми се обади от летището в Аспен, тя каза, че там я чакал шофьор от хотела и той щял да заведе нея и още две току-що пристигнали гостенки в някаква планинска вила, където да отседнат за една нощ. Кери каза, че в хотела имали някакъв проблем с пробита тръба или
