— Да.
Без повече обяснения, без каквито и да било подробности.
— Актьор сте, нали?
Въпросът й толкова го изненада, че той се усмихна.
— Не.
— О… аз си помислих… тогава какво работите? Боже, мразеше, когато някой й зададеше този въпрос, и със сигурност не й влизаше в работата с какво си изкарваше парите за наема този красавец, който дори не си правеше труда да я погледне.
— Дърводелец съм. Ами!
— Дърводелец?
— Ъхъ. — Той провлече отговора си и я погледна в очите. Тя усети, че се изчервява, и това я смути. Този мъж имаше много странно излъчване.
Кери беше права. Ейвъри определено трябваше пак да започне да ходи на срещи. Явно бе минало твърде много време. Щом такъв грубиян можеше да й въздейства така… да, много време бе минало.
— Дърводелец — повтори тя. — Добре. — Щеше да се престори, че му е повярвала. — И сте изработили нещо за леля ми?
— Не. — Той отново бе зает да наблюдава хората, които влизаха във фоайето. — Трябва да говоря с нея — каза той нетърпеливо. — Важно е. Къде е тя?
— Не съм сигурна. Но тъкмо се канех да разбера. — Тя се обърна и продължи да търси телефона в раницата си, когато внезапно й хрумна една ужасна мисъл. Едва не изстена гласно. — Леля ми ли ви поръча да ме чакате тук?
Кери пак започваше с номерата си — реши Ейвъри, опитваше се да й намери гадже. Малко се изненада от здравите нерви на леля си. Мислеше, че скандалът, който й вдигна предния път, когато й бе погодила този номер, щеше да й държи влага. Леля й бе обещала — всъщност се бе заклела — никога повече да не опитва да я сватосва.
Ейвъри заяви съвсем рязко:
— Кери не е тук днес. Ако сте някъде в околността, може да я потърсите пак утре.
Той не разбра намека й да си върви. Тя реши да не му обръща внимание — което не бе лесно предвид ръста му — и продължи да търси телефона си. Най-после го откри на дъното на раницата и го извади. Оливър започна да клати глава.
— Проблем ли има? — попита тя.
— В „Утопия“ никога няма проблеми, но не гледаме благосклонно на употребата на мобилни телефони в хотела. — След като изрече това, той й посочи един знак в черно и златисто, подпрян в ъгъла на рецепцията.
Тя отвори капака на телефона си, натисна бутона, на който бе запаметен номера на Кери, и каза:
— Тогава започнете да ме гледате неблагосклонно.
Джон-Пол хареса реакцията й. Духовито, помисли си той. Каква изненада! На изкуствената блондинка от Калифорния със сините очи, които бяха твърде сини, за да са истински, й стискаше да се държи твърдо.
След първото позвъняване се включи гласовата поща на Кери, което означаваше, че или телефонът още се зареждаше, или тя не бе в обхват. След това Ейвъри се обади на чичо Тони. Той вдигна и веднага щом чу гласа й, започна да й се кара, че не се е обадила, преди леля й да замине за почивката.
— Знаеш колко се тревожи тя, когато не те е чувала скоро.
— Съжалявам. Ти говорил ли си с Кери, откакто тя замина? Обади ли ти се?
— Не, но и не очаквам да ми се обади. Сбогувахме се и тя не ми позволи дори да я изпратя до летището. Обещах й да не й звъня, докато е на почивка. Тя е там, за да си отдъхне и да обмисли… приоритетите си. Сигурен съм обаче, че ще иска да се чуе с теб. Обади й се и й предай много поздрави от мен.
Чичо й не знаеше, че Кери не е в „Утопия“. Ейвъри се канеше да му обясни, че е решила в последния момент да се присъедини към леля си, но после размисли. Не искаше да разстройва Тони с нещо, което навярно щеше да се окаже колосално недоразумение.
— Ако не вдига телефона си, не се тревожи. Сигурно е на масаж или нещо такова.
Фоайето започваше да се пълни с хора. Пристигна една шумна група от дванайсет души. Ейвъри притисна ръка към ухото си и попита:
— Тони, имате ли някакви проблеми във фирмата? Обаждали ли са ти се от офиса?
— Не. Очакваш проблеми ли? Говорих с Джини тази сутрин. Всичко е наред. Фирмата няма да се провали за две седмици. Когато се чуеш с Кери, й кажи да престане да се тревожи.
— Непременно. Ще ти се обадя пак, Тони. Обичам те. — Тя затвори и погледна Оливър.
— Бих искала да говоря с управителя.
Оливър видимо се засегна от това желание. Той се напрегна и гласът му стана накъсан.
— Уверявам ви, че господин Канън ще ви каже същото, което ви казах и аз. Всичките ни стаи са пълни. Пълна заблуда е да си мислите, че държим празни стаи. С удоволствие ще ви помогна да си намерите хотел в Аспен. Нищо не може да се сравнява с „Утопия“, разбира се, но можете да се възползвате от процедурите, които предлагаме за външни посетители. Сигурен съм, че ще се почувствате по-добре след един масаж с горещи камъни за облекчаване на стреса. Действа много освежително.
Тонът му бе открито снизходителен. Изобщо не й пукаше за проклетия масаж. Искаше да намери леля си. Трудно й бе да не покаже раздразнението си, но успя. Никога досега не бе използвала служебното си положение, за да заобиколи някакви пречки, и нямаше намерение да го направи и сега, но едва устоя на това изкушение. О, колко щеше да й хареса да извади служебната си карта от ФБР и да я размаха пред лицето на Оливър. Тогава той със сигурност щеше да спре да й се перчи. Но Ейвъри не можеше да го направи, защото нямаше да бъде честно да се представя за агент, когато всъщност киснеше пред компютъра в сутерена по цял ден. Освен това нямаше истинска служебна карта от ФБР и всеки полуидиот щеше да го разбере.
Изведнъж осъзна, че излива яда и тревогите си на един невинен чиновник. Оливър просто си вършеше работата. Може би Кери бе загубила представа за времето. Може да е срещнала някоя известна филмова звезда в онази планинска вила и да не искаше да си тръгне.
Сигурно беше точно това. Леля й бе заета да печели нови клиенти и бе забравила да се обади. Ейвъри се вкопчи в тази възможност, защото нямаше никаква друга. Но тревогата й не намаля. Защо Кери бе отменила резервацията си?
— Наистина трябва да говоря с управителя.
Оливър не помръдна.
Джон-Пол каза тихо:
— Чу какво каза дамата.
— Господин Канън слезе долу до пощенската стая, за да се погрижи за една пратка.
— Иди го извикай и му кажи, че Джон-Пол Ренърд се е върнал и иска пак да говори с него. Ние ще изчакаме в кабинета му.
Не думите на Джон-Пол, а начинът, по който ги произнесе, накара Оливър да се размърда. Той се дръпна от компютъра, завъртя се и хукна по коридора.
Джон-Пол не даде на Ейвъри възможност да задава въпроси или да спори. Той започна да пъха нещата й в раницата, после я хвана за ръката и я повлече със себе си.
— Хайде, знам пътя.
— Мога да се справя с това, господин Ренърд. Няма нужда да…
— Може да си говорим на ти. Викай ми Джон-Пол. — Той я водеше по дълъг, покрит с червен мокет, коридор.
Тя рязко дръпна ръката си и се закова на място пред вратата на управителя.
— Добре. Имам няколко въпроса — настоя тя. — Първо, точно откъде познаваш леля ми?
Той също имаше въпроси.
— Защо не каза на чичо си, че леля ти е изчезнала?
— Не искам да го тревожа. Не съм сигурна, че е изчезнала.
— Тогава къде е тя?
