— Чух те в банята. Повръщаше.
— Нали каза, че храната била отровена.
— Да.
— Затова повръщах. Не съм болна.
На кого му пука дали си болна или не, едва не изкрещя Кери. Пое си дълбоко дъх, кимна и каза:
— Добре. Ще се срещнем долу.
— Но още не разбирам за какво е тази паника.
Кери не можа повече да сдържа нервите си.
— Паника? — изръмжа тя. — Седим върху бомба с часовников механизъм. Чу ли и дума от това, което ти казах?
— Да, чух. Но нима решението на проблема не е точно пред очите ти? Просто вдигни телефона и се обади в „Утопия“. Накарай ги да изпратят някого, за да обезвреди бомбата.
Телефонът. Боже, защо не се бе сетила да опита да се обади за помощ. Кери изтича от другата страна на леглото и взе слушалката. Вълнението и надеждата й бързо угаснаха. Нямаше сигнал.
— Телефонът не работи — каза тя. Без да си прави труда да затвори, тя пусна слушалката на леглото.
— Ами мобилните телефони? — попита Ан. — Дали ще успеем да уловим сигнал тук? — Тя погледна към нощното си шкафче и се намръщи. — Къде ми е мобилният телефон? Оставих го на зарядното точно тук, а сега го няма. Ти ли си го преместила?
— Те са го взели — извика Кери. Изтича до стъклената врата, която водеше към балкона на Ан, и дръпна завесите. — Виждаш ли тази мигаща лампичка, Ан? Виждаш ли я?
— Спри да ми викаш.
— Виждаш ли всички тези жици? Къщата е опасана с тях. Вече разбираш ли?
— Да, добре — кимна Ан намусено.
Може би Сара щеше да успее да се разбере с тази твърдоглава жена. Кери си пое дъх и каза:
— Отивам в моята стая да проверя дали са взели и моя мобилен телефон. Моля те слез долу по- бързо — добави тя. — И помни, не отваряй никакви врати и прозорци.
— Разбрах.
Кери не бе толкова сигурна. Не искаше да се кара с жената и се престори, че са се разбрали. Спря до вратата и каза:
— Донеси долу писмото си… моля те. Сара и аз ще донесем своите.
— Нямаше никакво писмо на моето шкафче — сопна се Ан.
Кери се обърна.
— Не съм казвала нищо за нощно шкафче.
Ан извърна глава.
— Затвори вратата, като излезеш.
Какво за бога й ставаше на Ан? Защо лъжеше? Каква полза имаше от това?
Кери не знаеше отговорите на тези въпроси. Тя се върна в апартамента си, но спря за миг още на прага. Красивите й чанти и куфари „Гучи“ бяха срязани с нож и всичките й дрехи бяха разхвърляни по канапето и фотьойла. Защо не бе забелязала тази бъркотия преди? Точно както подозираше, единият от двата й мобилни телефона, зарядните и лаптопът липсваха. Тя се втурна към дрешника.
— Моля те, Господи — прошепна тя, докато отваряше двойната врата. Може би Джили не бе претърсила толкова внимателно. Може би не бе открила телефона в джоба на сакото й.
Кери се разплака, когато го видя захвърлено на пода. Сестра й бе открила телефона. Отмести поглед и заплака, смазана от безизходността на ситуацията.
Позволи си да поплаче няколко минути, после се постара да овладее емоциите си.
— Трябва да се взема в ръце — каза си тя на глас. Изтри сълзите с опакото на дланите си, изправи се и отиде в банята. Взря се в изражението си в огледалото. Боже, на какво приличаше. Очите й бяха подути, а лицето й — изпито.
Грижливо изми зъбите и лицето си. Взе халата си от закачалката на вратата и го облече. Сега се чувстваше малко по-добре, не толкова безпомощна. Взе писмото и плика, които скъпата й ненормална сестра й бе оставила, и слезе в дневната.
Нито Сара, нито Ан се бяха появили. Кери отиде в кухнята и с изненада откри, че шкафовете не са празни. Имаше неотворени кутии с овесени ядки, консерви със зеленчуци и плодове. Забеляза, че са покрити с прах, което значеше, че са там от доста време. Хладилникът бе празен, но във фризера имаше пълна кутия с кафе.
Кери постоянно отиваше до коридора, за да провери дали Сара или Ан не се задават. Защо, по дяволите, се бавеха толкова? Върна се в кухнята и направи една кана кафе, после си сипа една чаша и отиде в дневната. Нарочно се придвижваше встрани от прозорците, в случай че някой ги наблюдаваше отвън.
Седна на един от фотьойлите близо до масата за хранене и зачака напрегнато. Ръката й трепереше и горещото кафе се разля и изгори пръстите й. Пет минути по-късно Кери видя, че Сара бавно слиза по виещата се стълба. Беше облечена в тъмносин копринен халат на цветя. От начина, по който се движеше вкопчена в парапета, пролича, че отново се чувства замаяна.
— Нуждаеш ли се от помощ? — извика Кери, когато Сара спря за пети път. Стискаше парапета толкова силно, че кокалчетата на ръката й бяха побелели.
— Не, ще се справя. Малко ми се вие свят. Какво, по дяволите, е имало в онези хапки?
— Не знам — каза Кери. — Но е било много силно.
— Можело е да ни убие.
Е, това вече щеше да е ирония на съдбата, помисли си Кери. Да умре от един сандвич и така и да не разбере за всички усилия, които Джили бе положила, за да я убие…Сестра й би побесняла. Кери се усмихна на тази мисъл, колкото и да не й бе до смях.
— Искаш ли чаша кафе?
— Не мисля, че ще мога да го преглътна точно сега. Откъде знаеш, че не е отровно?
— Не е — увери я тя. — Моето писмо е от сестра ми. Тя доста се е постарала, за да ме ужаси. Очевидно иска да страдам, преди да умра, а отровата би подействала твърде бързо.
— Тогава защо са сложили наркотици в храната?
— За да ни упоят — отвърна Кери. Изчака Сара да седне срещу нея и продължи. — Тя дойде в стаята ми снощи.
— И при мен е влизал някой — кимна Сара. — Претършувал е всичките ми неща. Клетъчният ми телефон и палмът липсват.
— А телефонът не работи.
— Да — каза Сара. — Проверих.
Изведнъж на Кери й хрумна, че съдия Сара Колинс е невероятно спокойна. Тя я попита защо.
— Не виждам причина да изпадам в истерия. Каква полза би имало? Предпочитам да вложа енергията си в мислене, за да намерим начин да излезем оттук… невредими.
Кери отново отпи от кафето си. Сега й се стори горчиво, но въпреки това продължи да го пие.
— Сестра ми се върна от гроба.
— Моля?
— Сестра ми… Мислех, че е загинала в катастрофа преди години — обясни Кери. — Двамата със съпруга ми отпразнувахме смъртта й, след като племенницата ми си легна онази вечер. Казаха ми, че тялото й е изгоряло при катастрофата, но че по време на сблъсъка от чантата й изхвърчали някои неща, които убедили полицията, че жертвата е сестра ми. Бях глупачка да го повярвам. По онова време полицията издирваше Джили, за да я арестува във връзка с един обир.
— Значи е инсценирала собствената си смърт — кимна Сара. — Хитро.
— О, да — съгласи се Кери. — Джили винаги е била хитра и се е измъквала от проблемите. Наела е професионален убиец. Така го нарича. Нейния наемен убиец.
— Собствената ти сестра ти е причинила това.
Сара не звучеше изненадана, само заинтригувана! Кери се зачуди на реакцията й. В нормалните
