— Откъде знаеш това име?
От изражението на лицето му я побиха тръпки. И то не приятни.
Усети как ужасът стяга сърцето й.
— А ти откъде знаеш това име? — отвърна тя.
— Отговори ми.
— Леля ми се е обадила от летището в Аспен. Оставила ми е съобщение, че шофьорът, който е дошъл да посрещне нея и още две жени, ще ги откара в някаква планинска вила. Шофьорът се казвал Мънк Едуардс и имал британски акцент. — Тя се обърна към Канън и попита: — Имате ли служители…
— С британски акцент? Не, опасявам се, че нямаме. Някой си прави жестока шега — каза той. — Може би леля ви не е разбрала съвсем точно.
Джон-Пол взе телефона от бюрото на Канън и започна да набира. Той се обърна с гръб към Ейвъри и заговори съвсем тихо, но тя въпреки това чуваше всяка негова дума.
— Ноа, обажда се Джон-Пол. Да, добре, какво да ти кажа. Стига си ме прекъсвал и слушай. Намирам се в един хотел, наречен „Утопия“, близо до Аспен. Мънк се е върнал. Изглежда, този път е набелязал три. Явно се опитва да постави рекорд.
Ейвъри избута стола си назад и стана. Тъкмо бъркаше в раницата си, когато Джон-Пол каза:
— Най-добре извикай подкрепление. И двамата знаем, че няма да намерят нищо, но сигурно трябва да минеш по обичайния ред. Твърде късно е — добави той ядосано. — Вече ги е пипнал.
Той затвори и тръгна към вратата, но спря, когато Ейвъри му извика.
— Къде отиваш?
Той продължи.
— Обадих се на едни хора, които ще ти помогнат.
— Какви хора? Полицията ли?
— Не, ФБР. — Той спря за миг на вратата. — Ноа е приятел на зет ми. Той познава Мънк много добре. Ще го оставя да ти обясни останалото, когато пристигне тук.
— Мислиш ли, че ФБР ще успеят да открият леля ми?
Не й каза, че според него леля й вече е мъртва и че в крайна сметка агентите ще успеят, и то само с повече късмет, да открият трупа й… освен ако Мънк не го беше хвърлил на дивите животни да го изядат.
— Да, сигурно.
— Кажи ми истината.
— Добре. Мисля, че ще оплескат всичко.
Тя се изненада от язвителността в гласа му.
— Защо?
— Защото са от ФБР.
Ейвъри остави това без коментар.
— Къде отиваш ти? — повтори въпроса си тя.
— Ще проверя една-две версии, но се съмнявам да открия нещо.
— А после?
— У дома. Ще се прибера у дома.
Ако имаше пистолет, щеше да се изкуши да го простреля в крака. Беше такъв гадняр.
— Няма да си тръгнеш, докато не ми кажеш какво знаеш за този Мънк.
— Виж какво, госпожичке. Не мога да ти помогна с нищо. Мислех, че съм го изпреварил, но се оказа, че съм доста закъснял. Обадих се да извикам помощ, така че се дръж и ги остави да опитат да си вършат работата.
Когато той излезе от кабинета, Ейвъри се обърна към Канън:
— Искам имената, адресите, телефонните номера и всяка друга съществена информация, с която разполагате за другите две жени, които са тръгнали с леля ми… двете, които са отменили резервациите си. Ако не ми осигурите тази информация в следващите две минути, кълна се, ще разпердушиня това място и ще се погрижа да ви арестуват за възпрепятстване на правосъдието. А сега побързайте.
Тя извади служебната си карта и я размаха пред лицето му. Канън примигна два пъти, после се втурна към компютъра, за да изпълни желанието й.
— Това е абсолютно нередно — измърмори той, а тя грабна раницата си, метна я през рамо и хукна след Джон-Пол. — Крайно нередно.
Ейвъри зърна Джон-Пол, докато той минаваше покрай рецепцията. Сега фоайето бе претъпкано от пристигащи гости и й се наложи да премине през три отделни групи, за да догони Джон-Пол. Когато най- после го настигна, сграбчи ръката му и се опита да го спре.
Но той дори не забави ход. Продължи да върви и я повлече след себе си. Тя забеляза, че той не заобикаля хората, а те се отдръпват от пътя му. Стисна ръката му още по-силно. Ако имаше дълги нокти, щеше вече да ги е счупила всичките. Кожата му беше топла като на човек, но мускулите му бяха като от камък.
— Ще спреш ли? Трябва да говоря с теб. — Той пак не забави ход и тя добави: — Моля те, Джон-Пол. Нуждая се от помощта ти.
По дяволите. Звучеше сякаш ще се разплаче. Нямаше абсолютно нищо, с което той можеше да й помогне, но тя бе прекалено наивна, за да го разбере. Сигурно винаги бе живяла предпазена от истинския живот и не знаеше как да се справи сега. Колкото и да не й харесваше, щеше да й се наложи да открие, че в живота не всичко завършва с хепиенд.
— Не мога да ти помогна.
— Какво имаше предвид, като каза, че вече е твърде късно. Чух те, като говореше по телефона.
— Ще оставя ФБР да ти обяснят. Имаш ли някого, на когото да се обадиш да дойде да стои с теб? Някой роднина или близък приятел, който да се погрижи за теб?
Ейвъри рязко спря. Боже, колко бе коравосърдечен.
— Мислиш, че леля ми е мъртва, нали?
Той не й отговори незабавно, но начинът, по който я гледаше, й подсказа, че вероятно се опитва да прецени дали тя може да понесе това, което ще й каже. Или се тревожеше, че тя ще изпадне в истерия?
— Мога да приема истината. Просто ми отговори. Той пристъпи една крачка към нея.
— Да. Мисля, че леля ти и другите две жени са вече мъртви.
Тя пусна ръката му и отстъпи назад.
— Защо? Защо мислиш така?
— Има ли някого, на когото…
— Да се обадя? Леля Кери и чичо Тони са единствените ми роднини и няма да изплаша чичо си до смърт, така както ти се опитваш да изплашиш мен, докато не разполагам с факти. Кажи ми какво знаеш за този Мънк.
— Госпожице Дилейни?
Викаше я Оливър. Тя се обърна и видя, че той държи телефонната слушалка и й прави знаци да се приближи.
Не може да е Марго, помисли си тя. Приятелката й щеше да се обади на мобилния й телефон. Кой тогава? Кери… Може би се обаждаше леля й. Изведнъж Ейвъри се изплаши толкова много, че едва си пое дъх. Моля те, нека да бъде тя.
Изпусна раницата си, докато заобикаляше една двойка. Бързаше твърде много, за да се наведе да я вземе. Когато се приближи до рецепцията, Оливър каза:
— Твърдят, че е спешно.
Джон-Пол я последва с раницата й. Видя я как сграбчи слушалката и я чу да казва:
— Кери?
— Съжалявам, скъпо момиче. Не е Кери. Озадачена от обръщението и шепнещия глас на жената отсреща, Ейвъри попита:
— Кой се обажда?
— В момента не е важно коя съм, а къде е Кери, нали така? Тя е при нас. Искаш ли да я видиш отново?
