— Да. — С всяка изминала секунда ставаше все по-трескаво неспокойна. — Кери е в опасност и трябва да отида при нея, преди да е станало късно.
— Жената ли ти каза да си изхвърлиш телефона?
Като се опитваше да се измъкне от него, тя прошепна:
— Да. Виж, това не е някаква шега. Усетих го. Тя каза, че ще убият Кери и още две жени, които са с нея, ако не тръгнем веднага. Моля те — проплака отчаяно. — Трябва да дойдеш с мен. Каза, че сега и ти си в играта. Трябва да побързаме. Даде ни два часа да стигнем до мястото, което е отбелязала на картата, и не знам как ще успеем навреме. Толкова е далече…
— Знаеш, че това вероятно е капан, нали? Трябва да знаеш…
— Да — извика тя. Вече не я бе грижа дали някой няма да я чуе. — И щом веднъж потеглим, ще се опитам да измисля начин да остана жива и да помогна на Кери. Чуй ме. Нямам избор. Ако беше твоята майка или дъщеря, щеше ли да стоиш тук и да анализираш ситуацията? Едва ли. Щеше да направиш точно това, което смятам да направя и аз. Ще спазвам указанията им и ще се опитам да се възползвам от всеки шанс който се появи. Сега се размърдай, Ренърд. Времето ни тече.
Беше права. Той щеше да плати откупа или да направи всичко възможно, за да може някой, когото обича, да остане още малко жив.
— Хайде — каза той. — Ще вземем моята кола.
Прималяла от облекчение, че той не продължи да спори, Ейвъри прошепна:
— Благодаря.
Той я хвана за ръката и побягна през паркинга, а тя се препъваше след него. Джипът му бе паркиран неправилно пред една алея. До колата стоеше един мъж от охраната и клатеше глава.
— Вие ли сте собственик на… — Млъкна, когато видя изражението на Джон-Пол, и бързо се дръпна назад, като стъпка една леха с иглики.
Джон-Пол не му обърна никакво внимание. Натисна дистанционното на алармата, за да отключи вратите, хвърли чантата на Ейвъри на задната седалка, където беше и неговият багаж, а в това време тя изтича и седна на мястото до шофьора.
Веднага разгъна картата и когато той седна зад кормилото, му показа червеното кръстче.
— Имаме точно два часа. Не, един час и петдесет и седем минути, за да стигнем до това място. Да тръгваме.
Джон-Пол изучава картата около десет секунди.
— Ще се поизпотим — каза той, като завъртя ключа.
— Ще успеем ли?
— Може би — промълви той. — Сега си навигатор. Сложи си колана.
Не можеше да кара бързо, докато не излезеха от паркинга, но когато стигнаха до портала в края на дългия виещ се път, вече караше с осемдесет.
Ейвъри бе наведена напред и се поклащаше, сякаш това движение й помагаше да се приближи към целта им. Осъзна какво прави и се принуди да се облегне назад и да се концентрира върху това да го упътва накъде да кара.
Той караше с бясна скорост по магистралата.
— Ето — извика тя, когато видя знака. — Завий по тази отбивка. Трябва да е след около километър и половина. Можеш да останеш на този път поне трийсет и пет километра, дори петдесет. — Сплете пръсти и се взира в пътя, докато не стигнаха до отбивката. — Намали. Ето я. Ще я пропуснеш.
— Виждам я — каза той спокойно. Зави по черния път на две гуми. Ейвъри се подпря с длани на таблото. Тези коли не се ли преобръщаха постоянно? Само това им трябваше, Джон-Пол да съсипе колата. Тогава Кери щеше да бъде обречена.
Успокой се, каза си тя. Ще успеем. Трябва.
Тя сведе глава, забеляза мъжкия часовник на ръката си, върху нейния малък „Таймекс“, и бързо го свали. След като го огледа отпред и отзад, внимателно го сложи в поставката за чаши между двете седалки.
Пътят пред тях бе прав и той хвърли поглед към нея.
— Сега започвай да говориш. Кажи ми какво точно каза тя.
Повтори му това, което си спомняше, и после добави:
— Беше там и ни гледаше. Опитах се да я открия, докато излизах, но във фоайето се мотаеха толкова много хора.
— Може да не е била вътре. Забеляза ли охранителните камери?
Тя поклати глава.
— Не.
— Просто е трябвало да се закачи за тяхната система, за да те гледа какво правиш, и без да е там. Имаше ли нещо характерно в гласа й?
— Не, нищо. Просто звучеше…
— Как?
— Гадно. Каза ми да не развалям удоволствието й, определи това, което прави, като игра. Не искаше да й развалям забавлението.
Ейвъри се сети за листовете, които бе пъхнала в раницата си, и ги извади.
— Какво е това?
— Помолих Канън да ми даде цялата информация за другите две жени, които са отменили резервациите си вчера. Онази жена ми каза, че двете са с Кери сега. Трябва да са същите жени. Първото име е Ан Трап. Живее в Кливланд и е собственик на транспортна компания. Другата е съдия Сара Колинс от Маями. Изглежда, и трите резервации са били направени с кредитни карти. Всяка на различен човек. — Тя му прочете имената на собствениците на кредитните карти.
— Тези имена говорят ли ти нещо?
— Не — отвърна тя. — Не мисля, че Кери ми е споменавала някое от тях и не се сещам откъде може да ги познава. С чичо ми живеят в Бел Еър.
— Предполагам и ти си от там.
— Бях известно време при тях. Сега живея във Вирджиния. — Тя взе часовника и отново провери колко е часът. — Не може ли да се движим малко по-бързо?
— Вече карам почти със сто и трийсет. Ограничението тук е деветдесет. Само се моля наоколо да няма патрул на пътна полиция.
О, боже, не се беше сетила за това. Щяха да се забавят ужасно, ако попаднеха на полицаи.
— Тогава намали.
— Решавай по-бързо, скъпа. Бързо или бавно? Ти казваш.
— Ще наваксаме с времето, като караш по-бързо по горския път. Засега намали.
Той я послуша.
— Сигурна ли си, че жената на телефона каза: „Тя е при нас“? — Той натърти на множественото число.
— Вече ме попита, да, сигурна съм, че каза точно това. Защо е толкова важно?
Той едва овладя вълнението си.
— Защото може би Мънк те чака на онова място, което са отбелязали на картата, и това ми дава уникалната възможност да убия този негодник. Ако измисля как да стигна там преди него…
Той не продължи, но Ейвъри забеляза, че отново увеличи скоростта.
— Мисля, че е време да ми отговориш на някои въпроси — каза тя.
— Например?
— Защо търсиш Кери? Откъде я познаваш?
Той трябваше да си признае.
— Не я познавам.
— Но ти каза…
— Излъгах те. Познавам мъжа, който…
— Който какво?
Той щеше да каже „…мъжа, който я е убил“, защото, ако Мънк спазваше модела си на действие, онези
