Гласът бе приглушен. Ейвъри не помнеше да го е чувала преди.
— Какво сте направили с нея? Тя добре ли е? Ако я нараните…
— Глупаво момиче, мълчи и слушай — нареди жената. — Ще го кажа само веднъж, така че внимавай. Животът на трима души зависи от това дали ще изпълниш което ти казвам. Оставила съм голям жълт плик с името ти на рецепцията. Ето го, вляво от теб. А, не се обръщай — заплаши я тя тихо, от което Ейвъри настръхна. — Ако ме видиш, правилата ще се променят и твоята бедна леля и новите й приятелки ще трябва да платят за неподчинението ти.
Ейвъри се напрегна.
— Къде сте? — прошепна тя.
— Тук — отвърна гласът. — Наблюдавам те. Иска ти се да се огледаш, нали? — засмя се жената. — Не ми разваляй удоволствието от играта. Вземи картата, Ейвъри. Браво, точно така. Виждаш ли този хубав часовник? Сложи си го. Веднага.
Ейвъри взе мъжкия спортен часовник „Суоч“ и бързо го стегна на китката си.
— Точно така — каза жената. — Сега отвори картата и намери малкото червено кръстче, което съм отбелязала. Побързай.
Ейвъри подпря телефона на рамото си, отвори картата и започна да търси знака. Изтърва телефона, когато се наведе напред, опитвайки да види отражението на едно лице върху лъскавата гранитна стена зад рецепцията.
Джон-Пол се протегна и вдигна слушалката. Тя бързо я грабна от ръката му.
— Много си непохватна — упрекна я гласът.
— Съжалявам.
Джон-Пол наблюдаваше Ейвъри внимателно. Лицето й бе мъртвешки пребледняло и стискаше слушалката така, че кокалчетата на ръката й бяха побелели от напрежението. Не можа да се въздържи и я прегърна през рамото, защото се притесняваше, че това, което тя ще чуе, ще бъде твърде много за нея. Не го биваше да успокоява жени — всъщност никога преди не го бе правил, — но се почувства длъжен да опита.
— О, колко сладко — каза гласът сладникаво. — Това любовникът ти ли е?
Ейвъри бе толкова смутена, че не можеше да мисли.
— Да… не.
Жената се засмя.
— Кой е той?
— Никой.
— О?
Ейвъри каза първото, което й хрумна.
— Той е актьор. Работил е… работи за Кери, снима се в реклами. Ще го отпратя.
— Не, не го прави. Сега и той е в играта, скъпо момиче. Той вече знае, че не можеш да откриеш Кери. Не искаме да започне да задава въпроси или да се обади в полицията. Освен това ще бъде по-забавно, ако тръгне с теб на тази малка експедиция. Но само той. Ако кажеш и дума на някого, ще разберем. От момента, в който затвориш този телефон, ще те наблюдаваме. Ще кажеш на управителя, че Кери се е обадила и всичко е наред. После ще извадиш мобилния телефон от чантата си и ще го пуснеш във фонтана пред хотела. Разбра ли?
— Да.
— Вземи мобилния телефон и на приятеля си. Хайде да видя как го правиш.
Тя се обърна към Джон-Пол.
— Дай ми мобилния си телефон.
— Нямам.
Тя повтори думите му в слушалката.
— Ще разберем, ако лъже. Но всъщност няма значение. Там, където отиваш, е все едно — няма да уловиш сигнал. Въпреки това искам да видя как изхвърляш телефона си.
— Добре, ще го направя. Кери добре ли е? Тя…?
— Тя е добре… засега. Прави каквото ти казвам, ако искаш да не пострада. — Тонът на жената бе станал суров и рязък, но се долавяше и някаква нотка на възбуда. — Намери ли червеното кръстче?
— Да, виждам го.
— Следвай упътването, което съм написала долу на картата. Имаш точно два часа да стигнеш дотам.
— Но това е на поне три часа път с кола оттук. Не е възможно. И сякаш няма никакви пътища, като се стигне до…
— Казах два часа — прекъсна я жената. Сто и двайсет минути, Ейвъри, и нито една повече. Не ме ли чу?
— Да, но какво ще стане, ако не стигнем навреме? Ако закъснеем?
Жената се засмя.
— Бум!
Десета глава
Жената звучеше като побъркана, смееше се, когато прекъсна връзката. Ейвъри, разтърсена из основи, подаде слушалката на Оливър и докато го правеше, се наведе към плота, пъхна ръка в раницата си и натисна бутона, на който бе запаметила номера си в службата. Изчака секунда, после натисна звездичката, за да сигнализира за опасност. Канън бързо дойде при нея и остави разпечатката, която тя бе поискала, на плота.
— Бяхте прав — каза тя с напрегнат глас, който се надяваше да прозвучи като весел. — Кери се обади по телефона. Просто е станало едно голямо объркване. Сега, ако ме извините, двамата с Джон-Пол ще тръгваме.
Тя се опитваше да не им покаже колко потресена се чувства. Напъха в раницата листите, които Канън бе оставил за нея, преди той да успее да си ги грабне обратно, взе мобилния си телефон и картата и се втурна към изхода.
Хвърляше поглед към всяко лице, покрай което минаваше, но в голямото фоайе се мотаеха толкова много хора, че бе невъзможно да се огледат добре всички жени. Къде бяха телефоните? Навсякъде имаше палми и огромни фикуси. Жената, която й се бе обадила, можеше да се скрие навсякъде и да наблюдава Ейвъри.
— Да вървим — извика тя на Джон-Пол, преди да осъзнае, че той върви плътно зад нея.
— Какво става?
Тя не му отговори. Втурна се към фонтана, пусна телефона си във водата и после изтича през вратата и се блъсна в пиколото.
— Госпожице Дилейни, ако ми кажете номера на стаята си, ще занеса багажа ви…
Тя не му обърна никакво внимание, а хукна надолу по стъпалата и спря на алеята, опитвайки да открие колата, която бе взела под наем. Къде ли беше?
Джон-Пол вдигна черната пътна чанта от количката за багаж.
— Тази нейна ли е? — попита той пиколото.
— Да, сър. Ето, тук пише името й. Тя вече регистрира ли се?
— Какво сте направили с колата ми? — извика тя в същия момент.
Побягна към будката на пазачите на паркинга, когато Джон-Пол я спря. Нямаше да я пусне никъде, докато не му кажеше какво, по дяволите, става. Тя трепереше неудържимо.
— Поеми си дълбоко дъх и се успокой. Няма да припаднеш, нали? — попита той.
— Не.
— Добре, кажи ми какво се случи. Говори, дяволите да те вземат. Кой се обади?
— Някаква жена. Не познах гласа й. Каза, че леля ми е при тях.
— Тях? — попита той. — Сигурна ли си, че е казала тях?