и също. Боб беше толкова приятен човек.
— Като повечето серийни убийци.
— Точно това имах предвид.
— Откъде си сигурен, че онези убийства са негово дело? Да не е оставял визитна картичка или нещо, с което да доказва, че той ги е извършил?
— Нещо такова. Обича розите. Винаги оставя по една червена роза с дълга дръжка.
— Това е шантаво — каза тя. — Значи преди е работел от девет до пет и е убивал хора през отпуската си, защото това е била неговата идея за страхотно забавление, но сега е само професионален убиец… по всяко време на годината. Какво друго се е променило в действията му напоследък? Изглежда, си го проучвал внимателно?
Той кимна.
— Никога не е опитвал нещо такова… да убие три жертви наведнъж. Той не си пада по подобни представления. И винаги досега е действал сам. Сега, изглежда, се е събрал с някаква жена. Може да се изхвърля, за да я впечатли.
Попаднаха на една буца на пътя. Ейвъри отново се хвана за таблото, когато главата й се блъсна в покрива на колата.
— Още ли се движим на север? — Беше невъзможно да се определи. Дърветата скриваха небето и в тази част на гората бе зловещо и мрачно.
— На северозапад — поясни той.
Тя чу писък в далечината. Не, беше като звук от някое животно. Въпреки това я побиха тръпки.
— Как си намира клиентите? Знаеш ли?
— Не, но предполагам, че по интернет — отвърна той. — Така е лесно. Може да остане анонимен, а досега Мънк винаги е бил много внимателен и предпазлив в избора на жертвите си. Вероятно има достатъчно работа за следващите петдесет години. Ще се изненадаш колко съпрузи желаят смъртта на съпругите си и обратно — колко жени биха платили, за да се отърват от мъжете си.
— Чичо ми Тони няма нищо общо с това.
— Сигурна ли си?
— Да — натърти тя.
Той изостави този въпрос за момент.
— Каза, че трябва да има връзка между трите жени…
— Анализирах това, което ни е известно, и се опитвах да го сглобя. Прибързано заключих, че един човек е наел Мънк да убие и трите жени, затова се опитвах да измисля какво общо има помежду им. Но предположението ми може да е погрешно.
— Тоест?
— Трябва да приемем и вероятността трима души да са наели Мънк и поради някаква причина той да е решил да убие трите си жертви едновременно.
Трябваше да признае, че е права.
— Едно нещо е сигурно. На Мънк са му платили адски много пари, за да убие тези жени. Той не работи евтино. Ако ги е събрал на едно място, истинският въпрос е кой желае смъртта на леля ти?
Беше очаквал, че тя незабавно ще му каже каква сладка любеща жена е леля й и че няма никакви врагове на този свят.
— Много хора не харесват леля ми. Предполагам, че някои направо я мразят.
Той не бе подготвен за това и се подсмихна.
— И?
— Понякога Кери е доста… безцеремонна.
— Така ли?
Ейвъри кимна.
— В нейния бизнес е така.
— О, и какъв бизнес е това?
— Рекламният.
— Моля?
— Прави телевизионни реклами.
Той се засмя и грубият му глас изпълни колата.
— Обаче — продължи тя, без да обръща внимание на реакцията му — никой от конкурентите й не би стигнал до такава крайност, за да се отърве от нея.
— Откъде си толкова сигурна?
— Просто съм.
— Добре, това ни връща при чичо ти Тони. Бракът им стабилен ли е? Да си чувала за някакви проблеми?
Изведнъж Ейвъри усети, че й се гади.
— Кери мисли, че Тони й изневерява.
— Аха.
— Ходеха при брачен консултант.
— Така ли?
— Тони я обича.
— Познаваш ли достатъчно добре чичо си?
— Не толкова добре, колкото би трябвало — призна си Ейвъри. — Учех в колеж с пансион и си бях вкъщи само през лятото, а тогава пък работех в офиса на Кери. Въпреки това мисля, че умея добре да преценявам характерите на хората. Тони никога не би й изневерил.
— Съпругите обикновено усещат тези работи.
— Кери не е типичната съпруга. Тя е много подозрителна по природа. Според мен дълбоко в себе си не може да повярва, че някой мъж може да я обича. Тя е… несигурна и затова е толкова безцеремонна. Не иска никой да види уязвимостта й.
— А това ни води отново до…
— Ако трима различни човека са поръчали убийствата на трите жени и един от тях е наел Мънк да убие Кери и мен, тогава…
— Тогава какво?
— Знам кой е той…
Единадесета глава
Първият час бе кошмарен, а после стана още по-лошо.
Ненормалницата за малко да ги взриви. Ръката на Ан бе на дръжката на вратата, когато Кери я събори на пода. Ан бе толкова кокалеста, че се удари лошо, а Кери се стовари отгоре й. И двете крещяха. Кери я натискаше да не мърда, но бе невъзможно да я вразумят. Ан продължаваше да се извива и върти, опита се да издере очите на Кери с дългите си лакирани нокти. Успя да се надигне на колене и за малко да се изплъзне, когато Сара я сграбчи за глезените и я дръпна настрана от вратата.
Колкото и слаба и крехка да изглеждаше Ан, яростта й даваше почти нечовешка сила, но за щастие тя не трая дълго. Задъхана от усилието, Кери задържа жената на пода, като седна на гърба й. Държеше главата й неподвижно, като натискаше с две ръце врата й.
— Намери нещо, с което да я вържем — извика Кери на Сара, за да надвика писъците на Ан.
След десет минути Ан седеше на един стол до кръглата маса в кухнята. Китките й бяха завързани за облегалките на стола с две телефонни жици.
— Как смеете да ме третирате по този начин. Това няма да ви се размине. Само чакайте и ще видите. Ще подам оплакване.
Изтощена, Кери седна на стола до Ан. Опря чело на ръката си, подпряна с лакът на масата, и попита спокойно:
— Как точно възнамеряваш да направиш това, Ан?
— Кучка — изсъска Ан. — Ще се обадя в полицията.
