— Обзалагам се, че мога да го сваля по-бързо, отколкото балната ти рокля — провлече той.
— Охо. Много си доволен от себе си в момента, нали?
— И още как. — Наведе се и я целуна. Когато се дръпна, тя бе останала без дъх. Но той също.
О, колко обичаше този мъж. Той бе съвършен за нея. Тя протегна ръка да отмести косата от челото му — извинение да го докосне. Не можеше да се насити да го докосва.
Усмивката му стана похотлива.
— Познай какво.
Пръстите й се плъзнаха по мускулестия му врат и прекосиха рамото му. Тя бавно го погали.
— Какво? — попита мързеливо.
— Балната рокля я няма.
Стресната, тя вдигна глава и погледна надолу. Чаршафът бе смъкнат до глезените й.
— Наистина си те бива.
Той се наведе и целуна гърдите й. Пръстите му бавно обиколиха пъпа й. Назъбен белег се пресичаше в кръст в долната част на корема й. Издигнатият набръчкан център показваше, че е причинен от куршум. Сигурно трийсет и осми калибър, помисли си той. Или четирийсет и пети.
По дяволите, било е чудо, че е оцеляла. Той се наведе и бавно целуна всеки сантиметър от корема й. Усмихна се, когато тя вдиша рязко. Отново се претърколи настрана, за да гледа лицето й, докато ръката му обхождаше меките й извивки.
На Ейвъри й беше трудно да си поема дъх.
— Искаш ли…
— О, да, искам.
Тридесет и първа глава
Той бе ненаситен. Ейвъри се събуди по обяд. Обикновено не спеше до късно, но Джон-Пол не й бе оставил много време за сън през нощта.
Тя лежеше по корем и едната й ръка висеше от леглото. Той я гъделичкаше по гърба. Пръстите му я докосваха леко като перца. Опитваше се да я побърка ли, или просто бе много нежен заради белезите?
О, боже. Белезите й. Дори и Кери, която я обичаше като майка, не можеше да се сдържи и се мръщеше, когато видеше гърба й.
— Събуди ли се вече? — попита той. — Ейвъри?
Тя не каза „добро утро“. Попита заваляно:
— Какво мислиш?
— За кое?
— За гърба ми.
— Можеш ли да понесеш истината?
Охо. Тонът му никак не й хареса. Усещаше как в нея бързо се издигат защитните стени.
— Да, мога — каза кратко. — Какво мислиш?
— Имаш сладко малко дупе. — Тя се обърна и го погледна. — Това бе първото, което забелязах, когато закрачи наперено в онова фоайе.
— Не съм крачила наперено — усмихна се тя.
— Напротив.
— Ти си перверзник.
— А ти си либералка. Така сигурно сме квит. А за белезите…
Тя още се усмихваше.
— Да?
— Това са просто белези. Те не определят коя си ти. Сега ставай. Закуската ще бъде готова след десет минути. Размърдай се — каза й и се надигна от леглото.
Беше чисто гол и изглеждаше много доволен от това. Той бе великолепен. Само мускули и мъжественост.
— Сложи си някакви дрехи, за бога.
— Защо?
— Така ли се разхождаш у вас в мочурището?
— Де да можех, но не мога заради алигаторите и змиите.
Той грабна дънките си от стола и отиде в дневната. Ейвъри си взе набързо душ и облече тъмносини шорти и бледожълта блуза. Прибра косата зад ушите си и се появи в дневната боса.
Джон-Пол отиде в кухнята, за да й донесе чиния, и я постави пред нея. После й подаде шише сос „Табаско“.
Беше приготвил бъркани яйца с много чер пипер. Тя пробва една хапка и бързо я отми с портокалов сок.
— Обичаш пикантна храна — усмихна се тя.
— В Луизиана пикантната храна е начин на живот.
— Как се чувстваше като дете в Боуън, където всички познават баща ти и му викат Големия Джейк?
— Не скучаех. Баща ми е интересна птица, все върши нещо, ако разбираш какво имам предвид. Изглежда малко страшен, но има добро сърце.
Той й разказа няколко смешни истории за пакостите, които той и брат му Реми правели като деца. Често споменаваше баща си и по-малката си сестра и винаги като говореше за тях, гласът му омекваше.
— Майк обича да командва, също като теб. — Усмивката му показа, че намира това за хубаво нещо. — Тя е хирург — добави той гордо. — Казва се Мишел, но всички я наричат Майк, освен съпруга й. Очакват първото си дете през септември.
— Тео — каза Ейвъри. — Тя е омъжена за Тео, който работи в Министерството на правосъдието.
— Точно така.
Той й разказа още една история, докато тя закусваше, а после му помогна да приберат и измият.
— Рано сутринта валя много силно. Имаше и гръмотевици.
— Не съм чула нищо.
— Изтощих те.
Звучеше самодоволно. Тя реши да му отдаде дължимото.
— Така си беше — съгласи се, сгъна кърпата и я остави върху плота. — Трябва да си направим план.
— Знам — кимна той и я последва в дневната. Тя се сви на канапето. Той седна на един стол, изрита обувките си и вдигна крака на противоположния край на канапето. Беше толкова едър, че столът се загуби под него. — Но не днес. Днес ще си почиваме и ще си говорим. Утре ще правим планове.
— За какво ще си говорим?
— Не за какво, а за кого — каза той. — Трябва да поговорим за Джили.
Ейвъри знаеше, че не може да отлага повече. Кимна и започна:
— Кери си е водела дневник. Била е много малка, на около единайсет години, когато го е започнала. В дневника не е споделяла за мечтите и влюбванията си. Не, пишела е само за Джили. Всяка страница е била запълвана с поредния ужасяващ инцидент, в който била замесена болната й сестра. Кери ми обясни, че е искала да има някакво доказателство, сигурно се е надявала, че един ден Джили ще бъде заловена и изпратена в психиатрия. Смятала, че ако лекарите прочетат този дневник, ще разберат колко опасна е Джили и ще се погрижат тя да остане затворена до края на живота си. Но според мен е имало и още нещо. Мисля, че дълбоко в себе си Кери е вярвала, че някой ден Джили ще я убие.
— Това е било ужасно детство.
Ейвъри бе на същото мнение.
— Кери спряла да пише в дневника, когато сестра й напуснала града, но го запазила, в случай че Джили се върне. Знаех къде е скрит, но Кери не ми позволяваше да го прочета.
— Но ти все пак си го прочела?
— Да. После съжалявах. Бях достатъчно голяма да си мисля, че мога да понеса всичко, но вътре имаше описани такива гадни, ужасяващи неща, че…
