— Мислиш ли, че някога ще ме одобрят, след като проверят от какво семейство произхождам?
— Да, мисля.
— Аз няма да се омъжа.
Непокорството се бе върнало в гласа й. Опитваше се да скрие уязвимостта си, но не се получаваше. Знаеше, че тя приема това много болезнено.
— Предлагал ли съм ти да се омъжиш за мен?
— Не.
— Добре тогава. Мисля, че трябва да спрем със сериозните разговори за известно време. Освен това мисля, че имаш нужда да се разсееш.
Хрумна й, че той се държи по същия начин, както когато тя му показа гърба си. Белезите не го отблъснаха. Очевидно историите за Джили също. Какво, по дяволите, му имаше?
— Трябва да се отпуснеш — каза й той. Вдигна блузата й над пъпа и се наведе да целуне стомаха й.
— Нали затова упражнявам йога. Помага ми да се отпускам.
— Намерил съм по-добър начин за разтоварване.
Той разкопча шортите й и се зае с ципа. Тя стисна ръката му.
— Какво си мислиш, че правиш?
Усмивката му накара сърцето й да затупти лудешки. Ръката й се отпусна и тя го остави да разкопчее ципа й. Шортите й паднаха на пода, а той най-после й отговори:
— Много просто, сладурче. Отивам на моето щастливо местенце.
Тридесет и втора глава
Тайните се споделят най-лесно в спалнята. Любиха се и след като той целуна и погали всеки сантиметър от красивото й тяло, тя се чувстваше напълно изтощена.
— Казах ти, че ще се върна на гърба ти — каза той, като се претърколи настрана.
Тя се засмя на самодоволния му тон. Още запъхтяна, прошепна:
— Ти нямаш насита.
Той се ухили, горд от себе си.
— С теб — да.
Това прозвуча много приятно, почти като комплимент, помисли си тя.
— Отмести се — каза Ейвъри. — Ще падна от леглото.
Двойното легло не му оставяше много свободно място.
— Ще трябва да си купим от най-големите спални.
Настроението й се промени бързо.
— Защо? — попита тя напрегнато.
— Защото съм твърде голям за обикновена спалня.
— И двамата знаем, че не можем да имаме продължителна връзка.
— Предлагал ли съм ти?
— Не, но намекна, че…
— Сладурче, ти се тревожиш прекалено много.
Тя се съгласи мълчаливо. Разбира се, че се тревожеше… за всичко. Но това, което я ужасяваше още повече, бе да не провали всичко. Беше признала пред себе си, че обича Джон-Пол, и това вече я беше хвърлило в тиха паника. Какво щеше да стане, когато се разделят? Щеше ли да се съвземе някога от тази раздяла?
— Не вярвам в брака. Виж какво прави той с някои хора.
— Кои хора?
— Хора като семейство Парнел…
— Сладурче, това не са типични хора.
— А какво ще кажеш за процента на разводите?
— А ти какво ще кажеш за двойките, които остават заедно цял живот?
— Аз ще проваля всичко — изтърси тя.
Когато той не отговори, тя се подпря на лакът, наведе се към него и зачака. Той да не беше заспал?
— Чу ли ме какво казах?
Той се усмихваше очарователно. Излъчваше самоувереност, вероятно защото изобщо не му пукаше за мнението на другите. Тя живееше живота си, опитвайки се да угоди на всички. Той бе абсолютната й противоположност. Не искаше да угоди на никого.
— Ти нямаш достатъчно вяра в себе си, нали? Няма нищо — добави той, преди тя да успее да отговори. — Аз имам достатъчно и за двама ни.
Тя постави ръка върху плоския му твърд корем и описа кръг около пъпа му с върховете на пръстите си. Казано от него, всичко звучеше толкова лесно.
Не можеше да спре да го докосва. Почти виждаше силата, която се излъчваше от мускулите му, но изобщо не се чувстваше застрашена или изплашена от него. Когато бе в ръцете му, не се чувстваше безпомощна или маловажна. Напротив, караше я да се чувства силна. Това бе най-прекрасното усещане — да не се тревожи дали му доставя удоволствие, просто да знае, че каквото и да прави, е правилно, да се чувства толкова свободна, толкова освободена. Доверието й в него бе пълно и тя осъзна какъв чудесен дар е това.
— Джон-Пол?
— Ммм?
— Спиш ли?
— Малко.
— Искам…
— Добре, скъпа, само ми дай няколко минути и ще мога…
Още не се бе осъзнала от предния път. Тя се засмя.
— Не това. Искам да ми кажеш нещо.
Той се прозя.
— Беше направо съвършена, Ейвъри, но трябва да знаеш…
Тя го ощипа.
— Не исках да ми даваш оценки. Искам да знам защо си напуснал? — Преди той нарочно да се направи, че не е разбрал въпроса й, тя каза: — Аз ти разказах моите тайни, поне повечето от тях, и сега е твой ред. Защо се оттегли?
— Това е скучна история.
Тя го ощипа отново.
— Разкажи ми.
Той отвори очи и я погледна. Решимостта, която видя, му подсказа, че няма да може да се измъкне с хитрост от тази тема. Пък и прецени, че й дължи тази откровеност.
— Не е защото някаква голяма операция се е провалила — започна той. — Просто се навързаха много на брой малки издънки, които ме накараха… да направя преоценка на това какво искам в живота. Имах един сериозен проблем.
— Какъв?
— Започнах да мисля твърде много. Имах много време, докато чаках да изпълня поредната задача, заврян в някоя адска дупка. Обикновено целите бяха генерали — обясни той небрежно. Малки надути диктатори, заобиколени от главорези. Нямах нищо против да ги убия в името на голямото добро — добави той саркастично. — Харесваше ми да спасявам заложници. В тези операции имаше справедливост, но една нощ, докато чаках премръзнал, забелязах, че на пръста ми се е образувал мазол. На пръста, с който натисках спусъка — поясни той тихо. — Това наистина ме стресна.
— И какво направи?
— Довърших операцията, казах им, че съм приключил, и се прибрах у дома.
