— Лесно ли стана? Не се ли опитаха да те разубедят?
— И да, и не. В онзи момент беше лесно, защото работех за един добър, свестен човек. Той разбра, че ми е писнало. Мисля, че заобиколи много разпоредби, за да ме пусне в продължителен отпуск.
— Но все още се мъчат да те върнат?
— От време на време пробват — съгласи се той. — Но аз нямам никакво намерение да го правя. — Той пак затвори очи и добави: — Правил съм някои много отвратителни неща, Ейвъри.
— Мога да си представя — прошепна тя. — И не си вярвал, че това, което правиш, ще промени нещо, нали?
Бе улучила точно в центъра.
— Така е, не вярвах. Диктаторите са като плевели. Изтръгваш един от земята и на следващата сутрин на негово място са изникнали двама.
Той отвори очи и я гледа през цялото време, докато й разказваше една от най-кървавите задачи, които бе изпълнявал. Когато свърши, забеляза, че тя не е дръпнала ръката си. Още го галеше по гърдите. Докосването й го успокояваше.
— А сега си дърводелец — усмихна се тя.
— Да.
— Добър ли си?
— Да. Пак използвам ръцете си, но сега създавам неща, които ще траят дълго. Не чупя вратове. Странно е.
— Кое?
— Желанието да убиваш. Никога не съм го изпитвал преди. А сега го изпитвам.
Тя го погледна с широко отворени очи. Той правеше признанията си така небрежно.
— Така ли? Кого искаш да убиеш?
— Скарет.
Тя потрепери, като чу името.
— Не. Аз не искам той да умира.
— Сигурно се шегуваш.
— Говоря сериозно. Искам той да изживее остатъка от живота си зад решетките.
— Е, обаче, ако ми се удаде случай…
— Не — повтори тя твърдо.
— Добре — съгласи се той, като видя колко е разстроена.
— Наистина.
— Казах добре.
— Нямам нищо против да убиеш Мънк — добави тя. — Но се надявам някой да го залови жив. Можеш ли да си представиш какво може да разкаже той?
Той поклати глава.
— Мънк няма да проговори. Той не е от тези, които обичат да се хвалят. Може би, ако този, който го разпитва, се опита да му влезе под кожата, ако се отнася с него като с професионалист, Мънк може да им подхвърли някои идеи, но, честно казано, не вярвам това да стане. — Той сви рамене и добави: — Мисля, че трябва да го размажат като буболечка.
— А Джили?
— Ти решаваш.
— Тя трябва да бъде прибрана в болница за психично болни престъпници и да остане там до края на живота си.
— Не желаеш смъртта й?
— Не. Не мисля, че може да контролира начина, по който се държи. Просто искам да бъда сигурна, че вече няма да може да нарани никого.
Той прокара нежно палец по устните й.
— Имаш мило сърце — каза й.
— Ти също.
— Как ли пък не — възпротиви се той. — Но имам страхотни ръце — добави той и се протегна към нея.
Тя плесна ръката му.
— Вече знам колко добре използваш ръцете си.
В очите й проблесна дяволито пламъче, когато се претърколи върху него. Той я заключи между краката си, за да й попречи да мърда.
— Сега ще ти покажа аз колко съм добра — заяви тя решително.
Хвалбата й не бе напразна. Ейвъри имаше живо въображение и това, което направи с ръцете и устата си, бе вълшебно и вероятно забранено от закона в някои щати, но, разбира се, той нямаше намерение да й споменава тази подробност.
Онази нощ двамата спаха прегърнати, макар и да знаеха, че тази кратка интерлюдия ще завърши сутринта. Повече не можеха да се изолират от реалността.
Ейвъри се събуди преди Джон-Пол, бързо си взе душ и се облече в банята, за да не шуми в спалнята. После отиде в дневната, затвори тихо вратата на спалнята и погледна колко е часът. На стената над масата имаше електронен часовник. Ейвъри се надяваше да е точен. Пет и четирийсет и пет в Колорадо, което означаваше седем и четирийсет и пет във Вирджиния.
Стори й се, че чу шум от душа, и бързо взе слушалката.
— Дано не си променила навиците си, Марго — прошепна тя. — Само не действай спонтанно точно днес.
Тя набра справки и получи нужния й номер, после затвори и зачака, вперила поглед в часовника.
Точно в седем и петдесет Ейвъри набра номера. Вдигнаха на третото позвъняване.
Ейвъри се представи с измислено име, каза на човека отсреща, че случаят е спешен, и помоли да извикат Марго на телефона. Тя описа приятелката си и добави:
— Тя идва всяка сутрин в седем и петдесет.
— А, да, една нисичка, нали?
— Да.
— Току-що си тръгна.
— Настигнете я — извика Ейвъри. — Побързайте. Върнете я. Хайде.
Слушалката изтрака — очевидно увисна и започна да се удря в стената. Чу мъжа да вика Марго по име и след минута чу гласа на Марго, която спореше с него.
— Никой не знае, че съм тук. Какво значи това спешен случай! Ало?
— Марго, аз съм, Ейвъри.
— О, боже мой, Ейвъри. Как разбра, че съм тук… как… — занарежда тя.
— Винаги купуваш понички на път за работа.
— Имаш ли представа в каква каша си се забъркала?
— Не съм направила нищо лошо — възрази Ейвъри.
— Защо си изчезнала от онзи полицейски участък в Колорадо? Агентите са там, за да те охраняват.
— Имам охрана.
— Ренърд?
— Да — отвърна тя нетърпеливо. — Кажи ми какво научи? Вратата на спалнята се отвори и Джон-Пол застана на прага, взирайки се невярващо в Ейвъри. Тя вдигна ръка, за да го спре, когато той тръгна към нея.
— Изчакай за секунда, Марго. — Затисна слушалката с длан и каза на Джон-Пол: — Довери ми се. — После пак долепи слушалката за ухото си. — Добре, Марго. Казвай всичко.
— Процесът започва на десети юли. Но, Ейвъри, изслушването за пускането под гаранция също предстои. Скарет може да извади късмет този път. Може да го пуснат.
— Само през трупа ми.
— Боже, не говори така.
— Изслушването остава ли си на шестнайсети?
