— Мисля, че да.
— Сигурна ли си или не?
— Сигурна съм. Не си го изкарвай на мен, Ейвъри. Те знаят за Джили. Леля ти им е разказала. Това сигурно е било голям шок за теб. Много съжа…
Ейвъри я прекъсна. Не й трябваше съчувствие.
— Имат ли представа къде може да са Джили и Мънк?
— Никаква.
— Ами леля ми? Вече преместиха ли я от болницата?
— Не, още не. Не се тревожи за нея. И мушица не може да прелети в болницата. Охраната е невероятна.
— Не се тревожа — каза Ейвъри. — Мънк не може да бъде на две места едновременно.
— Какво значи това?
— Ще продължа да ангажирам вниманието му. Сигурно ще се опита да ми попречи да свидетелствам на процеса на Скарет.
— Той какво общо има със Скарет?
— Няма. Но работи за Джили, а тя иска Скарет да излезе от затвора. Обзалагам се, че ако провериш посещенията на Скарет в затвора през последната година, ще откриеш, че една жена е посещавала неведнъж Скарет. Мисля, че е сключила някаква сделка с него.
— За милионите в нешлифовани диаманти, които е откраднал? — попита Марго.
— Сигурна съм, че Скарет мисли, че ще си поделят плячката и че той ще живее щастливо с Джили до края на живота си. Но когато получи това, което иска, Джили ще позволи на Мънк да убие Скарет.
— Ейвъри, много си я загазила.
— Може би — прошепна тя. — Но сега не мога да спра. За процеса…
— Да?
— Открий кой ще бъде прокурор и се погрижи той да ме включи в списъка със свидетелите.
— Добре. Може ли да кажа на Картър, че съм говорила с теб?
— Да, моля те, направи го.
— Къде си сега?
Той ще пита.
— В Алабама — излъга Ейвъри. — Сега трябва да затварям. Предай на Картър, че ще му се обадя.
— Чакай — извика Марго. — Какво ще правиш?
Ейвъри бе наясно какво иска да направи. Само още не знаеше точно как. Изведнъж се сети за разговора с Джили. Как се беше изразила тя? О, да, как можеше да забрави!
— Ще разваля забавлението на Джили.
Джон-Пол й се довери. Иначе щеше да изтръгне телефона от ръката й и да го затвори веднага. Седеше на канапето до нея и нетърпеливо чакаше тя да свърши разговора. Изглеждаше видимо облекчен, когато Ейвъри му обясни, че е открила Марго в магазина за понички.
— Хитро — каза той с одобрение.
— Тя е човек на навика.
Разказа му какво бе научила от Марго.
— Обещах да се обадя на Картър — добави тя. — Когато стигнем във Флорида.
— Не преди това.
— Ти по-добре си помисли сериозно, преди да решиш да тръгнеш с мен, Джон-Пол. Може да стане…
— Опасно?
— Тя кимна.
— В играта съм — заяви той. — До края. — Протегна ръка, обви дланта си около задната част на врата й и я придърпа към себе си. Целуна я властно и каза: — Чу ли ме? Аз съм в играта до края. И независимо дали това ти харесва или не, същото важи и за теб, скъпа.
— Докато не пипнем Мънк и Джили.
Той я пусна.
— Нямах това предвид и ти го знаеш.
Тя се освободи от ръката му и отиде в кухнята. Приготви закуска, мюсли и препечени филии, а после, тъй като се чувстваше неспокойна, изми чиниите, докато той оглеждаше картата и набелязваше маршрута им до Шелдън Бийч.
Тъкмо прибираше купичките в шкафа, когато Джон-Пол й извика:
— Имаме си компания.
Тя пусна кърпата и се втурна в дневната. Джон-Пол стоеше до прозореца и предпазливо гледаше навън. Държеше пистолета си в ръка, притиснат до крака му.
Видяха колата, когато се появи иззад горичката, и Джон-Пол се отпусна.
— Приготви си багажа — каза той и щракна предпазителя на пистолета, после го затъкна на кръста си. — Транспортът ни пристига.
Какъв транспорт?
— Очакваш ли някого?
Той кимна. Още не можеше да види шофьора, защото слънцето блестеше в предното стъкло, но марката и моделът бяха тези, които очакваше. Нова сива хонда.
— Кой е това? Той сви рамене.
— Казах на Тео, че се нуждаем от транспорт. Полицаите ще издирват колата ми, а предположих, че няма да ти се иска ФБР да те прибере, за да те охраняват.
— ФБР не могат да го направят, ако нямат моето съгласие.
Той изсумтя презрително. Явно той не бе на същото мнение.
— Те не биха нарушили гражданските ми права.
— Има си хас — възрази той. — Просто ще ти кажат, че правят това, което е най-добро за теб.
Тя нямаше намерение да се впуска в спорове за Бюрото точно сега. Освен това дълбоко в себе си изпитваше тревога, че в думите му има зрънце истина. Не искаше да рискува.
— Тео е карал чак дотук от Луизиана? — попита тя.
— Не. Той искаше да дойде, но аз го разубедих. Напомних му, че ще става баща и че не е никак добър в стрелбата. Ако го убият, аз ще трябва да се грижа като баща за детето. Казах му, че ще възпитам сина или дъщеря му по свой образ и подобие.
— И това го ужаси?
— Аха. Пък и както казах, никак не го бива в стрелбата. Ще вземе да се простреля, докато си вади пистолета от кобура.
— А ти не искаш той да пострада. Трябва да внимаваш. Започваш да говориш почти мило.
Той присви очи срещу слънцето, опитвайки се да види шофьора.
— Тео каза, че познава някой, който може да си държи устата затворена и да помогне. Който няма да има нищо против да наруши някои правила. А, по дяволите — изстена той, когато най-после видя кой седи зад кормилото. — Само не той. Този кучи…
— Кой?
— Тео. Зет ми има много шантаво чувство за хумор.
— Джон-Пол, за какво говориш?
— Тео е изпратил него — сопна се той и посочи с пръст във въздуха.
— Кого? — настоя тя отново.
— Клейборн. Изпратил е Ноа Клейборн. — Изплю името, сякаш от него му горчеше в устата.
Ейвъри напълно се обърка от отношението му.
— Но нали ти сам му се обади от хотела. Чух те по телефона. Защо се сърдиш сега?
— Да, обадих му се, но не мислех, че ще се срещнем — измърмори той. Обърна се към нея, огледа я бързо от главата до петите и изръмжа: — Сложи си някакви дрехи, по дяволите.
Тя се погледна. Беше си облечена. Бели маратонки, сини шорти, бяла тениска.
