— Интересно дали това е известно на полицията? — попита Дела.
— Ако се вярва на Дрейк, то Етел Билан е разказала всичко.
— Сигурен ли си в това?
— От багажа полицията, доколкото разбирам, не се е интересувала.
— Но Етел Билан би трябвало…
В това време се разнесе телефонен звън. Дела Стрийт вдигна слушалката.
— Ало… да… — Дела се обърна към Мейсън, закривайки с ръка телефона. — Шефе, това е личен разговор. Някаква жена ме търси и казва, че е много важно. — Тя дръпна ръката си и каза: — Да… Разбирам. Продължавайте. Разкажете по-подробно.
Накрая тя сложи слушалката върху бюрото и записа нещо в бележника си. После остави писалката, взе отново слушалката и каза:
— Добре, мисис Фримонт. Вие не трябва нищо да предприемате. Не се безпокойте. Благодаря ви. Много ви благодаря, че ме уведомихте.
Дела затвори телефона и се обърна към Мейсън.
— Етел Билан е разказала всичко.
Пери Мейсън повдигна вежди с мълчалив въпрос.
— Позвъни мисис Фримонт, управителката на дома, в който живея. При нея е идвал лейтенант Траг от полицията със заповед за обиск на апартамента ми, в която му се дава право да изземе куфарите, принадлежащи на Елеонор Корбин, която обвиняват в убийство. Той е дал на домоуправителката копие от заповедта, поискал е ключовете, влязъл в апартамента и е открил куфарите. Оставил е разписка.
— Това е много важно — каза Мейсън. — Превъзходно. Всичко е направено така, както го изисква законът.
— Какво да правя сега? — попита Дела Стрийт. Мейсън повдигна рамене.
— А какво ще стане със скъпоценните камъни? — повторно попита Дела. — Ако са улика, няма ли да е противозаконно да ги задържим?
— Улика за какво? — попита Мейсън.
— Улика… не знам точно — може би улика за контрабанда.
— Защо мислиш, че камъните са внесени незаконно?
— А убийството?
— А защо мислиш, че те имат нещо общо с убийството? Аз имам задължения към своите клиенти. Ако полицията свърже тези камъни с убийството и представи доказателства, тогава нещата се променят. Но тези камъни се намират у мен като у адвокат. Откъде да знам дали те няма да се явят като улика за нещо друго. За шантаж, например. Естествено аз няма да започна да правя предположения, че те са свързани в една или друга степен със смъртта на Дъглас Хепнер и, разбира се, нямам намерение да ги предавам в ръцете на полицията, която веднага ще направи от това вестникарски бум. Това за нас би изиграло неблагоприятна роля.
— Значи имаш намерение здраво да държиш камъните в свои ръце?
— Съдейки по днешните събития — да.
— Ако те се доберат до теб?
— Ще се постарая да се измъкна.
— Шефе, Пол Дрейк каза, че полицията ликува, а Хамилтън Бъргър, областният прокурор, вече почива на лаврите си и те всички са готови да те сразят.
— И какво от това? — попита Мейсън.
— Ти готов ли си да парираш удара?
Мейсън поклати глава.
— Този път не съм. Ръцете ми са вързани.
— Как ми се иска да не беше се заплитал с тези камъни.
— А какво ще ме посъветваш да направя? Да се обадя в полицията ли?
— Не.
— Тогава какво?
— Да поговориш с клиентката, да питаш за тези камъни и да намериш…
— Клиентката казва, че нищо не си спомня — възрази Мейсън.
— Твоята клиентка е лъжкиня! — издигна глас Дела Стрийт.
— Но — каза Мейсън, — ако тя бъде принудена да се откаже от своите думи и да признае, че помни всичко и разкаже цялата истина, тогава камъните ще се превърнат в улика и ще ме обвинят в тяхното укриване.
— Но това — каза Дела — рано или късно ще се случи. Измъчва ме мисълта, че Хамилтън Бъргър ще спечели делото.
— Мен също — призна си Мейсън. — Но не забравям и това, че още не съм загубил. Той държи колкото се може по-скоро да започне процесът, а това устройва и мен.
— Не е ли по-добре да почакаш? Тогава ще имаш възможност да видиш как ще се развият събитията.
Мейсън поклати отрицателно глава.
— Хамилтън е човек, който трудно съобразява, а освен това не е склонен да вниква в делото. Трябва само да тръгне в атака и веднага ще се открият слабите места в отбраната му. Ако му дам време, помощниците му могат да укрепят неговата позиция. Затова, изхождайки от сегашната ситуация, ще му дадем възможност да се втурне напред с барабани и фанфари.
ГЛАВА 10
Пери Мейсън огледа препълнената зала, където всеки момент щеше да започне съдебното заседание, като обмисляше своите по-нататъшни действия.
Зад него седеше Елеонор, неговата клиентка, официално регистрирана като Корбин, а неофициално известна като Елеонор Хепнер. На първия ред бяха баща й и Олга с мъжа си. Напрегнатото внимание, с което Олга следеше всичко, което ставаше в залата, създаваше впечатление за човек, търсещ изгода и от най-дребните неща. В сравнение със своята жена Бил Джордън едва ли беше в състояние да създаде за себе си добро впечатление в очите на околните. Той беше твърде млад за пенсионер, а лицето му, загоряло от продължителното пребиваване на игрищата за голф, говореше за това, че едва ли му се налага да се труди много за прехраната си.
Но това бяха единствените хора, на които Мейсън можеше да разчита, за да отрази или в краен случай да отслаби удара, който се готвеше да му нанесе областният прокурор. Засега Мейсън не знаеше с какви козове разполага той.
Разпитът на свидетелите, проведен в присъствието на членовете на съда, върху който се градеше обвинението, показа че клиентката му, Елеонор Корбин, е била в приятелски отношения с Дъглас Хепнер, че от дома си тя е заминала с него, че е изпратила телеграма от Юма, в която съобщава, че е сключила с Хепнер брак и че две седмици след това е намерено тялото на Хепнер с изстрел в тила от револвер, калибър 38. И още — клиентката му е притежавала подобно оръжие, а също така, че именно тя е съобщила на Етел Билан за това, че Дъглас Хепнер е неин приятел, а Сюзън Гренджър не казва истината. След това беше съобщено за едно изказване на Елеонор Корбин, че би убила Хепнер, ако той посмее да я изостави и беше съобщено, че точно по това време револверът е бил у нея. Стана известно, че неговата клиентка е живеела в един апартамент с Етел Билан, който е съседен с този на Сюзън Гренджър — младата жена, привлякла вниманието на Дъглас Хепнер.
Тези факти създаваха цяла мрежа от косвени улики, напълно достатъчни, за да се даде ход на делото пред „голямото жури“. Но фактите едва ли биха били достатъчни за произнасяне на присъдата. Точно затова Мейсън беше уверен, че Хамилтън Бъргър несъмнено държи в резерв улика, която може да реши изхода на делото. До този момент нито Пери Мейсън, нито хората на Дрейк бяха успели да изяснят каква е тази улика. По този начин Пери Мейсън за първи път в своята практика се оказа обезоръжен. Той не знаеше същността на обвинението, предявено към неговата клиентка, не знаеше за уликата, която прокурорът имаше намерение да изнесе пред съда, не знаеше цялата истина за това, какво наистина се е случило с Елеонор
