— Изглежда напразно сте дошъл дотук и напразно загубихте двадесет долара, мистър Мейсън. По-добре щеше да бъде ако ми бяхте позвънил. Можеше да ме попитате и по телефона дали имаме еднакви ключове. Ние сме много чувствителни по този въпрос. Веднъж имахме неприятности…
— Исках лично да се убедя в това — безлично отговори Мейсън.
— А как върви процесът? — заинтересува се жената.
— Върви.
Домоуправителката поклати замислено глава и каза:
— Страхувам се, че момичето все пак е виновно.
— Може би — съгласи се Мейсън. — Фактът, че Хепнер е живял под името Франк Ормсби Нюберг внася елемент на загадъчност. Затова ми се иска за разкрия тази тайна…
— На мен също — отговори тя.
— Тук той имаше ли приятели?
Тя поклати отрицателно глава.
— А свободни квартири има ли?
— Много малко.
— Кои например? — поинтересува се Мейсън. — Ето например апартамент номер 300 е свободен. Колко време са живели в него?
— Около пет или шест месеца.
— А в двеста и шестдесети?
— Около две години.
— А в двеста осемдесет и първи? — попита Мейсън.
— О, този апартамент е изключение.
— Защо?
— Той беше нает от една млада жена, защото някой от близките й беше заболял сериозно и на нея често й се налагаше да го посещава. Тя е от Колорадо. Преди седмица нейният родственик почина и сега тя заминава.
— Струва ми се, че я познавам. Жената блондинка ли е?
— Не. Красива брюнетка на около двадесет и седем години. Тя е спокойна и много симпатична, добре се облича и има много хубава фигура. Може би ще ви направи впечатление.
Мейсън се замисли.
— Интересно дали съм я срещал. Как се казва?
— Седи Пейсън.
— Струва ми се, че името й нищо не ми говори — отбеляза Мейсън. — А вие колко години работите тук?
— Почти десет. Познавам добре всички „кореняци“ — от тях е най-лесно да получиш наема. Не е като с приходящите: ту са тук, ту ги няма.
— Да, разбирам ви. Как успявате да вземете навреме наема от тях?
— Разчитам на способността си да разпознавам характерите на хората.
— А какво ще кажете за характера на Нюберг?
— Той беше от тези, които предизвикват веднага подозрение. Отличаваше се от останалите наематели. Беше като фалшив брилянт — на външност беше приятен, блестеше, но вътре в него се усещаше някакъв фалш.
— Значи това е вашето мнение?
— Да. При това си го съставих веднага след неговото нанасяне. Още когато го видях за първи път, разбрах, че е именно такъв тип. Предупреди ме, че учи биология и ще му се налага често да пътува извън града. Общо взето това се случи малко преди да разбера, че той не живее тук, а използва тази квартира за някаква цел и… ох, че се разбъбрих. Нали ми наредиха да не разговарям с вас и на никого да не разказвам за Нюберг.
— Много ви благодаря — каза Мейсън. — Радвам се, че се срещнахме.
Той излезе на улицата, обиколи зданието два пъти, после отново застана пред парадния вход и натисна звънеца с името Седи Пейсън.
Отговор не последва. Мейсън отвори вратата със своя ключ и се качи на втория етаж, приближи до вратата с номер 281, пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Ключът ставаше.
Адвокатът нерешително стоеше пред вратата. Внезапно се чу женски глас:
— Кой е там?
— Новият наемател — веднага импровизира Мейсън.
— Новият наемател ли? Но какво говорите, аз все още не съм напуснала този апартамент.
— Аз съм новият наемател. Имам ключ. Моля да ме извините за безпокойството, но…
В това време вратата широко се отвори и пред Мейсън застана възмутена брюнетка, оправяща колана на халата си. Очите й гневно блестяха.
— Много хубаво! — разгорещено каза тя. — Просто съм възхитена! Та аз се готвя да заминавам едва в полунощ. Ключът е все още при мен, а наемът е платен до първи включително.
— Моля да ме извините — каза Мейсън, — но ми е необходимо да узная размерите на апартамента.
Тя все още стоеше на вратата. Беше изпълнена с негодувание. Зад нея, на леглото, Мейсън забеляза два отворени куфара, в които бяха подредени част от събраните й вещи. На стола беше оставена раница.
— Аз не съм облечена… Но вие сам сте си виновен. Нахлухте така неочаквано — каза брюнетката по- меко.
— Аз ви позвъних, но вие не отговорихте.
— Разбира се, че не отговорих. Не исках да ме безпокоят. Бях в банята и веднага щом си събера багажа тръгвам към летището. Домоуправителката няма право да настанява хора в моята квартира.
— Виновен съм — каза Мейсън. — И разбирам, че заминавате, но ми се иска да измеря стените, за да знам дали мебелите, които имам намерение да купя, ще се поберат.
— Заминавам в полунощ. За квартирата е платено и не смятам да допусна никакви промени.
— Разберете — продължи да настоява Мейсън с обезоръжаваща усмивка, — уверен съм, че няма да ви попреча.
— Вие вече ми попречихте… Всъщност къде съм ви виждала по-рано? Вашето лице…
— Така ли? — прекъсна я Мейсън.
— Вие сте Мейсън! — каза тя. — Пери Мейсън. Виждала съм вашата снимка по вестниците. Ето защо ми се сторихте познат. Вие защитавате тази жена. Вие…
Тя се опита да затвори вратата, но Мейсън рязко пристъпи напред и жената отстъпи неволно в стаята. Мейсън затвори с крак вратата след себе си.
— Махайте се! — каза тя. — Махайте се или аз…
— Ще повикате полиция? — завърши заплахата й Мейсън. Тя рязко се обърна към един от отворените куфари и след миг в ръката й блесна револвер.
— Имам много по-ефикасно средство, мистър Мейсън.
— А какво имате намерение да съобщите на полицията? — невъзмутимо се поинтересува Мейсън.
— Ще кажа че… — тя започна да разхлабва колана на халата си — Ще кажа, че сте се опитал да ме изнасилите. И аз съм се защитила.
Мейсън направи крачка напред.
— Преди да направите нещо подобно — каза той — запознайте се ето с този документ.
— Какво… какво е това?
— Това — обясни Мейсън — е призовка за явяване в съда за даване на показания.
В очите й се мярна страх, но след това бързо се смени с решителност. Ръката й внимателно се плъзна по халата, напипа закопчалката на колана и започна бавно да я смъква надолу, разтваряйки полите на халата. В този момент Мейсън бързо пристъпи напред, хвана ръката, която държеше револвера, рязко я наклони надолу и я изви назад. Револверът падна и миг след това се оказа в джоба на адвоката.
Тя се хвърли срещу него, но Мейсън я изблъска към кревата.
— А сега — каза той — седнете и не правете глупости. Може да се окаже след малко, че в целия свят аз
