— Не, сър. Стари следи нямаше. Много щателно огледах тялото. Често ми се налага да имам работа с наркомани, затова съм уверен, че той не е бил такъв.
Съдията Морън замислено потърка брадичката си.
— На зашитата се предоставя право… Съдът отлага разглеждането на делото за по-щателно осмисляне на новопоявилите се факти. Наистина, не ми се искаше да отлагам толкова рано, но ще продължим нашата работа утре от 10 часа.
След като съдията Морън напусна своето място, сред малобройната публика, присъстваща в залата, възникна забележимо оживление. Сега в погледите на съдебните заседатели, отправени към обвиняемата, можеше да се открие много по-голям интерес и дори съчувствие.
— Хамилтън Бъргър ядосан събираше разхвърляните по масата книжа и нервно разменяше реплики със своите помощници. После тримата напуснаха залата.
Дела Стрийт силно стисна ръката на Мейсън.
— Каква задачка им поставихте, шефе — каза тя. Мейсън кимна.
Жената от полицията сложи ръката си върху рамото на Елеонор, направи й знак да я последва и двете напуснаха залата. Пол се приближи към Мейсън.
— Какво стана? — попита го той.
Дрейк неуверено повдигна рамене и каза:
— Не можах да се приближа много, но видях Сюзън, когато излизаше от стаята. Тя, без да спира, отиде до асансьора и напусна сградата. Беше бледа като платно и много разярена. Трябваше да видиш какъв ефект имаше това върху Бъргър. Според мен той беше на края на силите си. Как мислиш, Пери, какво се е случило там?
— Би могло да се случи само едно — отговори Мейсън. — Показанията на Сюзън Гренджър противоречат в нещо на показанията на Ричи. Ти каза, че Сюзън се е отправила към асансьора?
— Точно така.
Мейсън се намръщи.
— Това означава, че Бъргър я е посъветвал да си иде вкъщи, а не да остане в съда. Тогава ние ще направим следното — ще я призовем като свидетелка на защитата. Той не очаква това. След прекъсването ще му поднесем чудесна изненада.
— Как разбра за тези следи от игла върху ръката? — попита Дрейк.
— Много просто. Когато разглеждах снимките, направени при аутопсията, видях една силно увеличена снимка на част от дясната ръка. Разбираш ли, тази снимка не беше сложена в комплекта, представен в съда, и не отговаряше на версията на обвинението. Сякаш нямаше видими причини да се направи подобна снимка. В началото не можах да разбера какво точно крие тя. Наистина, видях точките, но те биха могли да бъдат чисто технически дефекти в резултат на увеличението. Но след това стигнах до извода, че докторът не я е направил напразно. Това е била неговата презастраховка. От това се и възползвах. Това беше моят последен, отчаян шанс. И веднага след като го използвах, загадката се разреши. Трябваше да намеря слабите места на обвинението и аз ги намерих.
— И с какви шансове разполагаме сега? — попита Дела.
— Само с един и той е отчайващо малък — призна Мейсън. — И все пак аз ще се възползвам от него.
ГЛАВА 15
Мейсън, който почти цял час се разхождаше в кабинета си потънал в размисъл, накрая спря и наруши царящото в стаята мълчание.
— Знаеш ли, Дела — каза той, — чувствам, че съм пред прага на тази загадка, но нещо не съвпада. Ключът е някъде тук наблизо, а…
Изведнъж Мейсън рязко се обърна и радостно щракна с пръсти.
— Открих! Дявол да го вземе, излиза че ключът е бил у мен, под носа ми! Как не се сетих по-рано?!
— За какво?
— Помниш ли — каза Мейсън, — когато ние отидохме в „Титерингтън апартмънтс“, домът, в който е живял Хепнер? Тогава изпробвах няколко ключа, докато намеря нужния ми.
Дела кимна.
— А после — възбудено продължи той — ние се качихме до апартамента, в който Хепнер е живял под името Нюберг. Тогава аз опитах дали ключът от външната врата не отключва и вратата на апартамента. Ключът лесно влезе в ключалката, но не се превъртя. Помислих си, че съм сгрешил и започнах да изпробвам другите ключове, докато не открих необходимия.
— Не разбирам какво точно доказва това — каза Дела.
— Това, че входната врата може да се отвори — каза Мейсън — с ключ от която и да е квартира.
— Излиза, че ключът от апартамента е ключ към загадката? — попита Дела с усмивка.
— Да бъда проклет, ако не е така — възкликна Мейсън. — Стой тук и се свържи с Пол Дрейк. Ако до десет и половина не се обадя, прибирай се вкъщи.
— Можеш да разчиташ на мен, шефе. Аз ще те чакам до… Шефе, а защо не ме вземеш със себе си?
Мейсън отрицателно поклати глава.
— Не, ти ще ми бъдеш необходима тук, а в случай, че стане нещо… ще ме измъкнеш от затвора.
Мейсън грабна шапката си и излезе забързан навън. Седна в колата си и я подкара с висока скорост към „Титерингтън апартмънтс“. Когато застана пред вратата, той натисна звънеца, към който беше прикрепена табелка с надпис „Домоуправител“. След позвъняването излезе жената, която съпровождаше сержант Холкълм в деня, в който завариха Мейсън, Пол Дрейк и Дела Стрийт в апартамента, нает на името на Франк Нюберг.
Мейсън каза:
— Не съм сигурен дали ме помните?
— Помня ви прекрасно, мистър Мейсън.
— Бих искал да получа информация.
— Съжалявам, мистър Мейсън. Ако става въпрос за апартамента на Нюберг, то не бих могла дори…
— Няма да ви питам за апартамента на Нюберг — успокои жената Мейсън. — Искам само да сравня моя ключ с този, който вие притежавате.
— Защо?
— Не мога да ви отговоря. Разработвам една версия.
Тя поклати глава. Мейсън извади от джоба си двадесетдоларова банкнота и каза:
— Нямам намерение да вземам вашите ключове. Трябва само да ги погледна.
— Е, какво — каза тя — предполагам… никой не ми е забранявал това, въпреки че… наистина… ме предупредиха да внимавам с вас. Казаха ми, че сте много хитър.
Известно време тя води вътрешна борба със себе си, а след това, явно преборила се със съмнението си, предупреди:
— Но съм длъжна да видя това, което ще правите, мистър Мейсън.
— Съгласен съм.
Тя отвори шкафчето, където пазеше ключовете и едновременно с това взе предложеното й възнаграждение. Мейсън извади от джоба си ключа и започна да го сравнява с останалите.
— Какво, вие имате ключ от нашите апартаменти ли? — полюбопитства тя.
— Искам да изясня дали апартамента може да се отвори с някакъв друг ключ — каза Мейсън като пропусна въпроса покрай ушите си.
— Това е невъзможно. Ние имаме най-добрите брави и при това всички са различни.
Сравнявайки ключовете, Мейсън внезапно откри един, който поразително приличаше на този в ръката му. Той го задържа малко по-дълго, за да се убеди в тяхната идентичност, като запомни написания над него номер 281. После го остави в шкафчето и сякаш нищо не беше станало продължи да разглежда останалите.
Жената бавно поклати глава.
