На едно място с дупки колата за миг загуби равновесие. Мейсън намали малко скоростта. Отново дойде една дупка и колата започна да се люлее. Този път Мейсън слезе на 70 километра. Внезапно усети някакво силно залитане. Той махна крака си от педала за газта и внимателно насочи колата към банкета. Малко преди да спре, той ясно чу удара от колелото със спукана гума.
Беше задното дясно колело, Той разгледа опечален гумата, съблече палтото си и го хвърли в колата. След това нави ръкавите на ризата си, взе едно джобно фенерче, отиде отзад и отвори багажника. Най- напред трябваше да извади своя куфар, след това този на Дела и да потършува малко, докато намери необходимите инструменти. На светлината на фенерчето сглоби крика, постави го под оста и започна да я повдига.
Далеч зад себе си той забеляза да се появяват фаровете на кола, която идваше с голяма скорост.
Когато беше вдигнал оста толкова, че гумата да не докосва земята, чу мотора и свиренето на гумите на другата кола и след малко тя премина с такава скорост, че неговата кола се заклати от вятъра. Мейсън видя светлините на колата да изчезват в далечината със скорост, която той определи на около 130 километра.
Той взе ключа, освободи капака, измъкна колелото, извади резервното от багажника, постави го, зави гайките и постави отново капака. Освободи крика, прибра инструментите и едва след като прибра куфарите, можеше да тръгва.
Намери лесно търсения адрес. Милтър дори не бе счел за необходимо да използва някакво друго име. В малка рамка над звънеца стоеше парче от визитна картичка с името Лесли Л. Милтър.
След като никой не отвори на двукратното позвъняване, Мейсън почука на вратата. Чу стъпки отляво. Отвори се една врата. Хубава червенокоса млада жена с дръзка шапчица, в лъскаво кожено палто слезе но стълбите. Като го видя, се поколеба за момент, но след това се обърна към него и го погледна с любопитство. Мейсън свали с усмивка шапката си. Тя отвърна на усмивката му и каза:
— Мисля, че той не е вкъщи.
— Навярно нямате представа къде мога да го намеря?
— Не, не знам — тя се усмихна и добави: — Познавам го съвсем слабо. Моето жилище е до неговото. Тази вечер тук вече бяха няколко души, които искаха да го посетят. Истинска процесия. Не сте ли се уговорили с него?
Мейсън реши бързо.
— Ако той не е вкъщи, няма никакъв смисъл да чакам — каза той и погледна към табелката на нейната врата. — Вие трябва да сте мис Алберта Кромуел, ако, както казахте преди малко, живеете в съседното жилище. Тук съм с кола, мис Кромуел. Може би мога да ви закарам донякъде?
— Не, благодаря. Отивам съвсем наблизо.
— Разчитах да намеря мистър Милтър вкъщи — каза Мейсън, — тъй като разбрах, че очаква посещение.
Тя го погледна.
— Една млада дама? — попита тя. Мейсън внимателно отговори.
— Не знам. Разбрах само, че има среща и мога да го намеря вкъщи.
— Струва ми се, тук беше една млада жена. Малко преди да дойдете вие, видях как един мъж напусна къщата. Най-напред си помислих, че е звънял при мен. Бях в кухнята и от чешмата течеше вода, затова си помислях, че не съм чула звънеца.
Тя се усмихна така смутено, че Мейсън забеляза колко притеснена беше.
— Натиснах бутона, който отваря вратата, за да може да се качи. Но не се случи нищо и след като чух стъпки към жилището на мистър Милтър, разбрах, че не е звънял на мен.
— Отдавна ли беше това?
— Не, преди петнадесет-двадесет минути.
— Знаете ли колко време остана посетителят?
Тя отново се засмя.
— О, вие говорите като детектив… или адвокат. Може би знаете коя беше жената?
— Съвсем случайно се интересувам само от мистър Милтър.
— Защо?
— Можете ли да ми кажете нещо за него?
— Съвсем малко.
Малката пауза, преди тя да отговори, направи впечатление на Мейсън.
— Чух, че той е детектив.
— Наистина?
— Имах намерение да говоря с него за един случай, по който е работил.
— О-о — младата жена отново се поколеба. — Нещо, с което той се е занимавал в последно време?
Мейсън я погледна спокойно.
— Да.
Тя се засмя и каза:
— Е, сега трябва вече да тръгвам. Съжалявам, че не мога да ви помогна. Приятна вечер.
Мейсън повдигна шапката си за поздрав и погледна след нея.
От телефона в една дрогерия той позвъни в Уитерспоон и помоли да извикат Дела Стрийт. Когато тя се обади, той веднага попита:
— Нещо ново от Пол Дрейк, Дела?
— Да. Обади се и сътрудникът му.
— И какво докладва той?
— Каза, че автобусът е пристигнал навреме, момичето е слязло и веднага се е отправило към жилището на Милтър. Тя е имала ключ.
— Охо! — каза Мейсън. — И по-нататък?
— Качила се е горе, но не е стояла дълго. Детективът иска сам да си удари плесница, тъй като сам не знае колко дълго.
— Защо?
— Той решил, че тя ще остане повече време и отишъл да търси телефон. Позвънил на Дрейк и му докладвал. Дрейк му казал, че трябва да се обади направо на вас. Тогава той се свърза с мен и докато говорехме забелязал блондинката да минава покрай него. Веднага прекъсна разговора и тръгна след нея. След около пет минути ми телефонира от гарата и каза, че тя седи там и чака нощния влак за Лос Анжелос. И плаче.
— Къде е сега детективът?
— Още е на гарата. Продължава да я следи. Този влак е пътнически и взема до главната линия един вагон. Там чака около четири часа, за да го прикачат на експреса за Лос Анжелос.
— Значи детективът не знае точно колко е стояла в жилището?
— Не. Смята, че не повече от десет минути. Може би и по-малко, но не е сигурен. Сметнал е, че това е добра възможност да предаде сведенията. Всъщност е съвсем приемливо да реши така. След като едно момиче има ключ от жилището на мъж, предполага се, че разполага с повече време.
Мейсън погледна часовника си и каза:
— Може би ще имам време да говоря с нея. Ще отида до гарата и ще видя дали мога да постигна нещо.
— Говорихте ли с Милтър?
— Още не.
— Веднага щом тръгнахте, оттук потегли кола. Мисля, че беше Уитерспоон, който вероятно ще се опита да намери Лоиз.
— Опитайте се да разберете нещо повече за това.
— Дадено.
— Аз отивам веднага към гарата. Довиждане.
Мейсън тръгна. Той чу свирката на някакъв влак, който тъкмо пристигаше. Беше на перона, когато зърна как блондинката, която бе видял за пръв път в преддверието на Алгоуд, се качи във влака. За момент върху
