лицето й падна светлина от сградата на гарата, така че Мейсън не само успя добре да я види, но и забеляза, че е плакала.
Той се върна при колата си и потегли. След малко чу воя на сирена. На една пресечка пред него прелетя полицейска кола. Като достигна кръстовището, забеляза, че колата се движи в посока към жилището на Милтър. Той веднага я последва и видя, че спря пред къщата.
Мейсън паркира плътно зад полицейската кола, от която изскочи един полицай и бързо закрачи към жилището на Милтър. Мейсън го следваше по петите.
Полицаят натисна звънеца с широкия си палец. Той се обърна и забеляза Мейсън, който издържа на строгия му, любопитен поглед, след това се обърна с престорено глупава физиономия, като че искаше да се върне по стълбите надолу.
— Хей, вие!
Мейсън спря.
— Какво търсите тук? — попита полицаят строго.
— Исках да посетя един човек.
— Кого?
Мейсън се поколеба.
— Хайде, искам да знам.
— Мистър Милтър.
— Познавате ли го?
Мейсън отговори, като предпазливо избираше думите си:
— Още не го познавам лично.
— И искахте да влезете тук, да?
— Да. Исках да го посетя.
— Бил ли сте вече тук?
Мейсън замълча отново за точно определено време преди да отговори:
— Да.
— Кога беше това?
— Преди около десет минути.
— И какво правихте тук.
— Позвънях.
— И?
— Никой не се обади.
Полицаят натисна отново звънеца и каза:
— Останете тук наблизо. Мисля, че ще трябва да поговоря още с вас.
Той се приближи до една врата, на която пишеше „Домоуправител“ и позвъни.
В долните помещения светна лампа. Чуха се стъпки от боси крака по пода. След няколко минути по коридора се повлякоха пантофи. Вратата се открехна леко и една жена на около четиридесет години, облечена в пенюар, погледна студено Мейсън. След като забеляза месинговите копчета на полицая, тя веднага стана любезна.
— С какво мога да ви помогна?
— При вас живее някой си Милтър?
— Да, в жилището там, оттатък…
— Знам къде. Искам да вляза в жилището.
— Звъняхте ли при него?
— Да.
— Ако той си е вкъщи…
— Искам да вляза — повтори полицаят. — Дайте ключ.
Изглежда отначало тя искаше да се противопостави, но след това каза:
— Момент, моля — и изчезна в тъмната вътрешност на жилището.
— По какви причини искахте да го посетите — попита полицаят.
— Исках да го попитам за различни неща.
От едно радио в партера се чуха четирикратно кратки атмосферни смущения.
— Тук в града ли живеете?
Мейсън подаде визитната си картичка.
— Аз съм адвокат от Лос Анжелос.
Полицаят се обърна, за да може да види картичката на светлината.
— О-о, вие сте Пери Мейсън, адвокатът, нали? Чел съм за някои ваши процеси. Какво правите тук, в нашия град?
— Само едно пътуване — отвърна Мейсън.
— Дошъл сте да посетите Милтър?
Мейсън се усмихна с подходящата за тази ситуация усмивка.
— Едва ли бих предприел толкова дълго пътуване, само за да говоря с Милтър.
— Хей, вие — викна полицаят в коридора след жената — не можем да чакаме цяла нощ.
— Още една минута. Търся го.
През краткото мълчание, което последва, Мейсън чу металическото щракане, което обикновено съпровожда поставянето на телефонната слушалка върху вилката. „Ако си помисли човек за шума от радиото, предизвикан от набирането на телефона на Милтър — помисли си Мейсън, — трябва да се признае, че тя полага големи усилия да не забележим какво прави.“
— Хей! — изкрещя полицаят. — Настрана от телефона. Донесете ключа, иначе ще го взема сам.
Те чуха отново шума от пантофите по коридора.
— Трябваше дълго да го търся — излъга домоуправителката.
— Бихте ли ми казала името си, в случай, че имам разправии?
— Хагерти — каза полицаят, като вземаше ключа. Мейсън тръгна с него, почака докато пъхне ключа в ключалката и каза:
— Е, аз няма да идвам с вас. Не е толкова важно това, за което исках да говоря с него.
Той се обърна да си тръгне. Когато беше направил вече две крачки, полицаят извика:
— Момент. Не съм толкова сигурен в това.
— В какво?
— Че това, за което искахте да говорите с него, не е важно.
— Моля?
— Как мислите, защо взех този ключ?
— Откъде да знам.
— Преди малко една дама се обади в участъка и каза, че тук нещо не е наред. Известно ли ви е това?
— Не.
— Не знаете ли коя може да е жената, която телефонира?
— Не.
— Тогава просто ще дойдете с мен. Останете за минута. Искам да погледна горе, може би няма нищо. Но сигурно ще трябва да отговорите на някои въпроси.
Той тръгна по стълбите и Мейсън послушно го последва.
Влязоха в стая, която служеше за спалня и всекидневна. Голяма част от едната стена беше въртяща се, за да може да се сваля скритото през деня легло. Мебелите бяха скромни, тапицерията на креслата беше малко избеляла. В средата на стаята имаше маса, върху която лежаха няколко списания. На единия й край стоеше голям кръгъл аквариум. На дъното му растяха водни растения, виещи се около миниатюрна кула. Между тях се виждаха цветни миди. Две златни рибки плуваха мързеливо. И в това голямо стъклено кълбо, потопена дотолкова, че на повърхността се показваха само горната част от главата и човката, една патица правеше усилия да не потъне.
Проследявайки погледа на Мейсън, полицаят също видя аквариума. Той се обърна, но внезапно спря.
