— Аз вече ще тръгвам. Ако имате нужда от мен, ще ме намерите при Уитерспоон.
— Как така се случи, че вие бяхте тук? — попита представителят на шерифа.
Хагерти отговори вместо Мейсън:
— Той пристигна с кола точно след мен и аз го повиках в жилището.
Те пожелаха лека нощ на Мейсън и слизайки по стълбите той чу, че вече изнасят трупа на Милтър.
Мейсън откара колата си в един сервиз с нощно дежурство, отвори багажника, извади спуканата гума и каза:
— Поправете я колкото може по-бързо. След няколко минути ще мина да я прибера.
Измина пеша разстоянието до бунгалото, което му бяха посочили като адрес на Марвин Адамс. Това беше малка непретенциозна къщичка с мазилка. Цветята в градинката пред нея свидетелстваха за усилията на майката на Марвин да разкраси двора. Пред къщата светеше лампа. Мейсън позвъни.
На вратата се появи млад мъж с изпитателен поглед.
— В къщи ли е Марвин Адамс? — понита Мейсън.
— Не, сър, не е тук… Отпътува с нощния влак за Лос Анжелос.
— Тази вечер той караше ли кола?
— Да.
— Вашата?
— Да.
— Той носеше със себе си един пакет, който трябваше да ми предаде. Явно е забравил за това. Сигурно го е оставил в стаята си или в колата. Опакован е със зелена хартия и на него е написано името ми. Може ли да погледнем в стаята му. Възможно е да го е оставил, докато е опаковал багажа си.
— Разбира се, сър. Моля, елате.
Стаята беше съвсем младежка, с обувки за кънки, тенис-ракети, два клубни вимпела, няколко картини на стените, една поставка пълна с вратовръзки, легло с тъмно вълнено одеало, до него бели обувки за тенис и на пода чифт бели спортни чорапи.
Мейсън огледа бегло стаята.
— Изглежда не е тук — каза той. — Това е неговата стая, нали?
— Да, аз живея заедно с един друг младеж в съседната стая, а тази е на Марвин. По-късно той може да я даде под наем.
— Е, пакетът очевидно не е тук. Може би е в колата. Къде е тя?
— Вън, до бордюра.
— Заключена ли е?
— Никой не би я откраднал, дори и да му дават пари — засмя се младежът.
— Като излизам, ще погледна в нея. Имам джобно фенерче.
Той благодари и се отправи към колата. Извади от джоба на палтото си фенерче и претърси старата лимузина, която стоеше пред къщата. Тя беше празна.
Размишлявайки, той се отправи към сервиза, където беше оставил колата си. Крачките му отекваха по бетона на тротоара. Улицата беше тъмна, почти без движение. Не срещна никой. Нощта беше станала по- студена. По ръба на тротоара растяха дървета, които отдалече приличаха на димни облаци.
В гаража механикът каза на Мейсън:
— Гумата ви вече е готова.
— Толкова бързо?
— Нямаше нищо особено — усмихна се той. — Липсваше капачката на вентила, затова иглата се е разхлабила и въздухът е излязъл.
— Но как е могла да се разхлаби иглата? — подозрително попита Мейсън.
— Постепенно се е разхлабила, защото липсва капачката. Възможно е някой да си е направил с вас тъпа шега — момчетата правят понякога така.
Мейсън плати, седна бързо в колата и даде газ. След като излезе от града подкара с осемдесет, а когато достигна шосето скоростомерът показваше вече сто и тридесет километра.
10
Когато Мейсън натисна звънеца, на вратата на голямата къща се появи Лоиз Уитерспоон. Кучетата, които започнаха веднага да лаят, се показаха в светлия четириъгълник от светлина. В рамката на вратата се очертаваше стройната фигура на момичето.
Лоиз светна голямата лампа и пространството пред вратата се заля с ослепителна светлина.
— А, това сте вие, мистър Мейсън — извика тя. — Кинг, Принц, спокойно! Нямам ключ за вратата и не знам къде е пазачът. Но той идва вече. Педро, отворете вратата на мистър Мейсън.
Съненият мексикански слуга пъхна ключа в огромната ключалка и каза:
— Момент, сър, да затворя кучетата.
— Няма нужда — каза Мейсън и бутна вратата. Кучетата се спуснаха към него, но когато той се отправи спокойно към къщата, те го заобиколиха миролюбиво. По-младото скочи към него и постави предната си лапа върху ръката му, а по-старото вървеше тихо до него.
— С времето Кинг и Принц свикват с някои гости — каза Лоиз, — но вие счупихте всички рекорди.
— Чудна е психиката на кучетата — каза Мейсън. — Някое куче се спуска като диво към теб, ако ти останеш на място и го гледаш без страх, тогава, както казваме ние, адвокатите, страните са на едно мнение. Ако вършиш спокойно работата си и не показваш никакъв страх, всяко куче ще те приеме като добър приятел. Баща ви в къщи ли е?
— Не. Не го ли срещнахте?
— Не.
— Разбрах от слугата, че е отпътувал няколко минути след вас. Наредил е да ми кажат, че има да уговаря още нещо с вас и ще ви настигне по пътя. Аз не бях вкъщи.
Мейсън обгърна талията й, дръпна я настрана и затвори вратата.
— Познавате ли Лесли Милтър?
— Не.
— Някой правил ли е опит да ви изнудва?
— Мен! Боже мой, не.
— Къде бяхте тази вечер?
— Какво ви засяга?
— Твърде много. Не ме бавете, нямам време. Дори секундите са ценни. Къде бяхте?
— Бях в града. Трябваше да изпълня една поръчка и да говоря с Марвин преди да отпътува.
— И? Успяхте ли?
— Да. Застигнах го на гарата.
— Не ви видях там.
— Не бихте могли. Ние бяхме при експресните купета, съвсем назад.
— Колко време преди да дойде влакът?
— Аз дойдох десет минути преди да отпътува влакът, а Марвин една, две минути след мен.
— Вие стояхте на тъмно докато се сбогувате?
— Да.
— И какво още трябва да ми обясните?
— Моля?
— Разделихте се с него тук, защо след това забързахте към града?
Тя издържа погледа му. Той почувства как мускулите й се напрегнаха под ръката му.
— Той трябваше да ме откара в Юма и там да се оженим.
— Кога?
— Още тази нощ.
— И той не поиска?
— Не.
— Така е по-добре — каза Мейсън. — Когато си тръгна от тук, взе ли със себе си патица? Говорете
