съд солна киселина и го сложил зад печката. След това казал приблизително следното: „Е, Лесли, всичко хубаво, аз трябва вече да си отивам.“ Поставил няколко бучки цианкалий в съда и си излязъл. Газовата печка е била запалена и затова Милтър Не е чул шума от химичната реакция. Смъртоносният газ се е разпространил бързо и преди Милтър да усети нещо, е било вече късно. Водата и захарта врели на печката. Когато водата извряла, захарта загоряла, силно задимила и изпълнила стаята с особен мирис. Може би тъкмо това е спасило живота на полицая. Поглеждайки в помещението, той е видял дима. Това го изплашило и той излязъл навън.
— Много, много интересно — каза Мейсън. — Ако е вярно.
— Какво можете да възразите против това?
Мейсън се облегна удобно в креслото, постави крака върху едно столче и се усмихна на Уитерспоон.
— Две чаши — каза той. — Във всяка ром и масло.
— Да, съвсем правилно.
— И Милтър се е занимавал с приготвянето на водата за пунша, когато е паднал мъртъв.
— Да, да.
— И вие си представяте, че убиецът просто е поставил съда зад печката, казал на Милтър „Аз трябва да тръгвам“ и сложил цианкалия в съда.
— Приблизително така трябва да е било.
— Не забелязвате ли нищо? — попита Мейсън. — Ако Милтър е приготвял пунш за двама, значи човекът, който е поставил цианкалия в съда, е бил негов гост. Значи не би могъл просто да каже „Аз трябвала тръгвам, Лесли“ и да си отиде, преди да е готово питието. Би трябвало да измисли друг предлог.
— Да, така е — каза Уитерспоон и погледна адвоката през синкавия дим на пурата си.
— И с това ние отново се връщаме на патицата — каза Мейсън. — Защо толкова бързо стигнахте до заключението, че това е ваша патица?
— Защото тя е моя! Трябвала е. Вие знаете, че Адамс взе със себе си една от моите патици. Голямо нахалство от негова страна. Трябвала питам Лоиз за това. Рано или късно тя ще узнае цялата история, затова е по-добре да й кажем още сега.
Той взе домашния телефон.
— Не избързвайте — спря го с ръка Мейсън. — Нека да поприказваме за патицата, преди да извикате Лоиз тук. Ако съм ви разбрал правилно, вече сте казал на полицията, че е от вашето ранчо.
— Да.
— Откъде знаехте това? Какъв белег имаше тя?
— По дяволите, Мейсън, още ли ще се разправяме за тази патица? Всеки път, когато я споменете, правите иронични забележки. На патиците не се поставят белези.
— Защо не? — попита Мейсън, правейки се на наивен.
— Защото не е необходимо, по дяволите!
— Вие бележите ли своите коне и говеда?
— Да, разбира се.
— И по какви причини?
— За да се различават от животните на съседите.
— Много интересно — кимна Мейсън. — В Китай, където цели фамилии живеят на джонките си и също отглеждат патици, оцветяват перата на птиците, за да се различават.
— Какво общо има това с тази патица?
— Вие поставяте на говедата си белег, за да ги различавате от тези на съседите. Как тогава идентифицирате една патица като своя собственост, когато тя може да принадлежи и на друг?
— Вие много добре знаете, че това е
— Представям си как ще стоите пред съдебните заседатели — каза Мейсън. — За вас това ще е много неприятно. Вие още отсега сте с предубеждение. Вие ще кажете: „Да, това е моята патица“. Тогава прокурорът ще каже: „Кръстосан разпит.“ И защитникът ще ви попита: „По какви признаци можете да разпознаете тази патица като своя?“
— Е, най-напред по цвета и големината.
— Охо! — каза Мейсън. — Защитникът ще ви попита: „Какво особено има в цвета и големината й?“
— Тя е с жълт цвят, какъвто имат младите патици. И тази е със същата големина, като тези от същото люпило.
— Колко са те?
— Осем или девет — не знам точно.
— И коя от осемте или деветте взе Адамс?
— Не говорете глупости! Това не може да се каже.
— Значи — каза Мейсън с усмивка, — вие сте съгласен, че тази патица изглежда точно така, както осемте или деветте от същата големина и цвят.
— Е, и какво от това?
— Това, че вие не сте в състояние да кажете за коя от осемте или деветте патици става дума.
— Не, разбира се. Ние не ги кръщаваме.
— И без съмнение — продължи Мейсън, — в другите имения в долината също има патици. И е възможно и в другите дворове да има патици, които по големина, възраст, цвят да са еднакви с вашите?
— Може да се приеме.
— И ако всички тези патици бъдат събрани в двора ви и се смесят с вашите, тогава не бихте могъл да разпознаете своите.
Уитерспоон пушеше мълчаливо пурата си, но бързината, с която издухваше дима издаваше нервността му.
— Вие разбирате, че ако се опитате да идентифицирате патицата пред съда, ще бъдете доста тъжна фигура.
— Полицаят казваше, че когато е влязъл, с нея е ставало нещо много особено — каза Уитерспоон. — Вие сигурно знаете нещо за това.
— Да, патицата беше почти потънала — отговори Мейсън. — Но това не е необичайно, патиците могат да се потапят под вода.
— Но полицаят обясни, че тя изглеждала… изглеждала е като… като че ли се дави.
— Патица да се дави? — повдигна невярващо вежди Мейсън.
— Поне така каза полицаят.
— Е, тогава отпадат всякакви съмнения — каза Мейсън и в тона му се долавяше преувеличено облекчение. — Тогава можете да не се безпокоите.
— Какво значи това?
— Че вие можете да идентифицирате вашата патица. И то без всякаква трудност.
— Как?
— Сега вече вашата патица стана различима — каза Мейсън с доброжелателна усмивка. — Ако въпросната патица принадлежи на вас, тогава вие притежавате единствената патица в цялата Ривър Тал, а може би и в света, която не може да плува.
Уитерспоон го погледна мрачно.
— Проклятие! Вие знаете какво имам предвид. Марвин е химик. Той е сложил нещо във водата.
— Значи е имало нещо във водата? — попита Мейсън.
— Да, разбира се. Патицата се е давела.
— И тя удавила ли се е?
— Не. Съвзела се е и отново е започнала да плува.
— Тогава причината за нейното давене не може да е във водата.
— Може би причината е химичния газ — каза Уитерспоон. След като стаята се е проветрила, патицата отново е започнала да, плува.
— Аха, така. Много интересно. Вие имате доста огнестрелни оръжия, Уитерспоон, Сигурно сте страстен ловец?
— Да — каза Уитерспоон, но личеше че не му е приятна смяната на темата.
