бързо, но тихо.
— Да.
— Какво направи с нея?
Тя отговори нервно:
— Е, той… той я взе със себе си и попита, дали може да я задържи за няколко дни. Обеща ми да я върне. Той иска да покаже експеримента на един свой приятел.
— Откъде взе патицата?
— От нашия двор с птици. Там имаме една патица с малки патенца… Не знам какво е станало с патицата, която той взе. На гарата не беше при него… Аз съвсем забравих за това.
— Сега слушайте, без да ми противоречите. Вземете фенерче и идете в двора с птиците. Все едно под какъв предлог. Уж, че търсите някой от служителите или кажете, че сте забелязала непознат човек. Вземете със себе си едно от кучетата, вързано. Вземете една малка патица и я донесете тук.
— Аз… — тя замълча, тъй като кучетата започнаха да лаят.
— Татко! — извика тя, когато Уитерспоон извика на кучетата и лаят спря.
— Отивайте и донесете патицата — каза Мейсън. — След това отпътувайте за фала. Колата, с която си отиде Марвин е пред къщата му. Не е заключена. Оставете патицата вътре, под седалката. И след това се върнете колкото може по-бързо.
Тя бързо пое въздух.
— Можете ли да ми кажете, какво…
— Не! — отговори Мейсън. — Нямам време за това. И не говорете с никого, дори и с баща си, за давене на патици. Сега напред!
Тя безмълвно се обърна и изтича с леки стъпки. По коридора вече отекваха стъпките на Уитерспоон. Мейсън се обърна и каза равнодушно:
— Чух, че сте ме търсил.
— Боже мой, Мейсън, чухте ли какво е станало?
— С Милтър ли?
— Да.
— Бях там, когато полицията влезе в жилището му — каза Мейсън.
— Ужасно е… Искам да говоря с вас. Елате долу, в моята работна стая. Мейсън, ние сме в отвратително положение.
— В каква степен?
— Аз… по дяволите, знаете това толкова добре, колкото и аз.
— Съжалявам. Не ви разбирам съвсем добре.
— Ако си спомняте, казах ви, че когато Марвин си тръгна, взе със себе си една патица.
— Да.
— Тази патица се намираше в стаята на Милтър, в аквариум със златни рибки.
— Същата патица?
— Разбира се, че същата. Познах я.
— Как се казва? — попита Мейсън, като вървеше след Уитерспоон по коридора.
Уитерспоон хвърли кратък поглед през рамо.
— Детективът? Милтър. Лесли Милтър.
— Не, името на патицата.
Уитерспоон спря изведнъж.
— По дяволите! За какво всъщност говорите?
— За името на патицата — каза Мейсън и спокойно взе цигара от табакерата си.
— Господи, но патиците нямат имена! Това е една малка патица. П-а-т-и-ц-а. Малка птица, пиле на патица.
— Разбрах вече — каза Мейсън.
— Що за глупост е това, да ме питате за името на патицата? Патиците не се кръщават — каза Уитерспоон и сви вежди, очите му ядовито святкаха.
— Но вие сте идентифицирал споменатата патица като тази, която Марвин е взел със себе си — натъртено каза Мейсън.
Уитерспоон се сиря слисан, след това продължи по коридора, отвори вратата на стаята и светна лампата. Мейсън запали клечка кибрит и я поднесе към цигарата си.
— Сега не е време за глупости — каза Уитерспоон.
— Да, нали? — отвърна Мейсън.
Стаята на Уитерспоон беше голямо помещение, обзаведено с ранноамериканска мебел. На стената висяха картини на каубои на коне, които се изправят на задните си крака, и каубои, които гонят бикове. Между картините имаше препарирани глави, ловни оръжия и чанти за муниции. Стените бяха облицовани с борово дърво и около камината чрез изгаряне бяха нанесени знаците на най-прочутите коневъди от Запада.
Колкото и да беше загрижен Уитерспоон, неговата собственическа гордост пролича веднага в думите му.
— Тук идвам, когато искам да се отдалеча от света. Оттатък дори имам една каюта, където мога да спя. Единственият ключ за стаята е у мен. Дори Лоиз не може да влезе, да не говорим за слугите. На пода виждате няколко килима от Навахо. Но седнете и ми кажете какво означават тези брътвежи за патицата? Искате да ми се подиграете?
Уитерспоон отвори един шкаф, където на етажерка имаше чаши и бутилки. Зад етажерката имаше вграден хладилник.
— Скоч със сода? — попита Уитерспоон.
— Сега не.
Уитерспоон наля за себе си голяма доза уиски, добави лед, пръсна от сифона малко сода и изпи на един дъх половината от чашата. След това седна в едно от големите кресла, чиито облегалки бяха облечени в нещавена кожа, извади пура от една кутия, отхапа с опитно движение върха и запали клечка кибрит от долната страна на масата. Ръката му бе спокойна, когато поднасяше пламъка към пурата, но на червеникавата светлина пролича мрежата от бръчки на челото и около очите му.
— Искате да поговорим още за патицата? — попита Мейсън.
— Какво целите с това? — отвърна раздразнен Уитерспоон.
— Да установя, че можете да идентифицирате една патица, каквато може да се види навсякъде. Сигурно е имала особени белези, нещо особено, което да я отличава от всички други патици.
— Е, оставете тези глупости. Аз ви предупредих, че това ще се случи. Този проклет младеж е съвсем развален. Нехранимайко. За Лоиз ще бъде горчиво хапче, но ще трябва да го преглътне. За нея е по-добре, че това се случи преди да е станал член на семейството ни.
— Патицата?
— Не, Адамс! — изкрещя Уитерспоон. — Говоря за Адамс. Лоиз не иска да се жени за патица.
— Казахте ли нещо за патицата пред полицията?
— Да.
— Какво?
— Че е моя.
— А казахте ли как се е озовала там?
— Казах, че Адамс я взе от тук, когато отпътува вечерта — отвърна Уитерспоон навъсено и безучастно. — Проклятие, Мейсън, когато става въпрос за щастието на дъщеря ми, аз съм готов на всичко. Но в края на краищата идва момент, когато не можеш да разказваш бабини деветини. За щастие годежът още не е обявен.
— Значи вие вярвате, че Марвин Адамс е убил детектива?
— Разбира се.
— Можете ли да се обосновете?
— Знаете ли как е убит човекът? — гласът на Уитерспоон стана по-остър. — С химически газ — отговори си сам той. — Милтър е бил в кухнята, където е приготвял пунш за себе си и за госта. Убиецът сипал в малък
