— Та вие сте прав! Колко много сте прав!
— Бихте могла — продължи Мейсън — да се отбиете при управителката и да й заявите, че искате да ангажирате вилата за една седмица. Предплатете наема в брой и се уговорете всичко да бъде оставено, както е, никой да не се допуска вътре, дори и прислугата.
— Чудесна идея! Да вървим!
— Трябва да заключим входната врата. Не виждате ли ключа някъде?
Претърсиха къщата, но не можаха да открият ключ. Вратата на вила тринадесета бе заключена и ключът беше отвътре, но този за номер четиринадесет го нямаше.
— Няма го, това е то — заяви Мейсън. — Къде, предполагате, е сега баща ви?
Очите й изразиха паника при този въпрос.
— Сигурно се е върнал на яхтата. Полицаите ще го чакат там с въпросите си и той ще им изтърси някоя ужасна лъжа — всичко друго, но не и да приеме, че е бил тук.
Мейсън отвори вратата и я задържа, за да пропусне Карол. Той хвърли поглед, изразяващ високата му оценка, когато вятърът вдигна полата й високо над стройните крака. Тя с усилие я оправи надолу, а адвокатът затвори вратата, борейки се със студения вятър, напиращ откъм океана.
— По-добре вие, уговорете всичко с управителката — предложи тя и внезапно добави. — Ето ви малко пари за разходи.
Мушна пачка банкноти в ръката му. Бяха от по двадесет долара, свързани с ивица гумирана лента, носеща наименованието на една от банките в Лос Анжелос — всичко петстотин долара.
— Едва ли наемът ще струва толкова много — подхвърли Мейсън.
— Задръжте ги. Ще имате и други разходи. Ще ги уредим после.
Мейсън спусна банкнотите в страничния джоб на сакото си, влезе в офиса и почака, докато се появи управителката. Усмивката върху лицето й бе заучена гримаса.
— Намерихте ли тези, които търсехте?
Адвокатът постави в ход най-привлекателните си маниери.
— Положението е твърде особено и някак си деликатно. Изведнъж усмивката се изпари от лицето й. Погледът й стана хладен и твърд, когато го премести от Мейсън върху изящното младо момиче до рамото му.
— Да? — Гласът й бе леден. — В какъв смисъл положението е деликатно, моля?
— Търсехме бащата на тази млада дама. Щеше да ни посрещне във вила четиринадесета, но закъсняхме и, боя се, тръгнал е да ни пресрещне из пътя. Трябва да отидем да го намерим.
Жената не се помръдна. Очите й го фиксираха хладно. Изразът на лицето й бе на човек, който се мъчи да оцени обстановката безстрастно. Остана безмълвна, когато Мейсън спря, и чакаше да продължи.
— И така — продължи Мейсън — за нас ще е по-удобно да задържим вилата.
— Запея е предплатено до 12:00 утре — информира ги управителката.
— Вписани ли са в книгата ви имената на всички, които заемаха вилата? — запита Мейсън.
— Защо?
— Искам да бъда съвсем сигурен, че това са хората, за които се интересуваме.
— Името беше Ласинг, нали?
— Това е името на един от групата — намеси се припряно Карол, — не на моя баща. Съмнявам се, дали всички са вписани.
— А как се казва баща ви, мила? Карол посрещна твърдо погледа й.
— Бърбанк — отвърна тя, — Роджър Бърбанк.
— Обикновено не записваме всички — омекна изведнъж жената, — когато групата е голяма. Регистрира се обичайно един, този, който е собственик на колата, с която са дошли. Той вписва марката в номера на автомобила. Само за миг, сега ще погледна.
Тя се извърна към регистрационната книга и след малко каза.
— Не. Вписано е само Дж. С. Ласинг и компания.
— Вилата е подредена. Не е необходимо да влиза никой до утре сутринта — предупреди Мейсън.
— Защо би трябвало някой да влиза? — учуди се жената.
— Прислугата може да иска да смени кърпите — каза Мейсън.
— Та какво от това?
— Предпочитаме вилата да остане така, както е.
— Наемът — казва сухо жената — е осем долара дневно.
— Това ще стигне за пет дни — и Мейсън й даде две от банкнотите.
Тя се размекна при вида на парите.
— Сигурно ще ви е нужна разписка?
Гласът на Мейсън стана сух, какъвто бе и нейният преди малко.
— Съвсем сигурно.
VI
— Имате ли някаква идея? — попита Карол, когато напуснаха мотела и колата се насочи обратно към Лос Анжелос.
— Това все още е ваша грижа — отбеляза Мейсън и запита. — Предвиждате ли нещо за подкрепа на силите?
— Огладняхте ли? — усмихна се тя.
— Истина е, че умирам от глад. Този леден вятър изостря апетита.
— Ще хапнем някъде по пътя. Така много искам да открием татко.
— Не мислите ли, че е доста късно за това? Не допускате ли, че полицията го държи вече в ръцете си?
— Твърде вероятно.
Слънцето се бе потопило зад хоризонта, превърнало разиграния от вятъра океан в разплискана сиво- синкава стомана. Отдясно изникващите от канала скалисти острови изрязваха рязко силуети върху синьо- зеленикавия фон на запада.
— По-добре да включа светлините — забеляза Карол и запали фаровете.
След като вече бяха преминали Вентура и наближаваха Камарило, Мейсън наруши мълчанието.
— Преди колко време баща ви е напуснал мотела?
Тя отдели очите си от пътя само за миг, колкото да му хвърли кратък поглед.
— Не зная. Защо?
— Нищо. Просто се чудех.
— Няма начин да узная.
— Разбирам.
Колата избръмча плавно по стръмнините на Конейо Грейд и премина през разлато плато, осеяно с вечно зеления американски дъб. Вятърът бе останал в низините зад тях и звездите блестяха ярки върху кристално чистото небе на ранната вечер. Далеч пред тях се открояваха светлините, очертаващи покрайнините на Лос Анжелос. След около още петнадесет минути мълчалив бяг Карол заяви изведнъж.
— Ей там, пред нас, има ресторант, където баща ми обикновено се храни, когато е на път. Съществува известна вероятност да го намерим там, в случай че е напуснал мотела в по-късните часове на следобеда.
— В такъв случай може да сме се разминали с него по пътя.
— Не съм сигурна, но може да е станало тъкмо така. Ей там, червеният неонов надпис РЕСТОРАНТ КИРПИЧЕНАТА КЪЩИЧКА.
Мейсън не отрони ни дума.
Карол паркира колата сръчно и угаси мотора. Тъкмо заключваше, когато Мейсън й посочи червения прожектор на кола, паркирана в отсрещната редица.
— Изглежда полицията също се храни тук.
— О, да, контролиращите пътя полицаи отсядат често тук и…
— Това не е кола на трафичната полиция. Карол остана безмълвна, а адвокатът я улови леко под ръка и
