— Висок около метър и седемдесет и пет сантиметра. Тегло около шейсет и два килограма. Тъмни очи, къдрава коса, твърде романтичен на вид.
— Нищо чудно, че мисис Олрид е хлътнала толкова по него — подметна Мейсън.
— Така изглежда — съгласи се Дрейк, но и мисис Олрид си я бива. Може да е четиридесет и две годишна, но според моята информация изглежда на трийсет.
— Все още ли не разполагаш със снимка?
— Имам една по бански, но лицето не е излязло добре, само фигурата, и вярвай ми, много е готина!
— Откри ли Патриша?
— Не, измъкнала се е веднага след закуска и оттогава не се е връщала.
— Добре, продължавай в същия дух. Аз ще прескоча до момичето Милфърд. Остави някого да пази, докато дойда, после е свободен.
ГЛАВА VII
Мейсън кръжеше около внушителната дванайсететажна сграда на хотел „Уестуик“ с широки самостоятелни балкони и покрити тераси за апартаментите от предната страна, съвременно красиво здание, напълно в съответствие със спокойната, аристократична атмосфера на Лас Олитас.
Мейсън караше, сбърчил чело в размисъл. Сви по „Осма“ улица, откри Сентръл гараж ънд машин уъркс и влезе.
Това бе голям гараж с повече от дванайсет механици, които работеха професионално и експедитивно.
Работник излъскваше калник на шмиргел и се сипеше водопад от искри. В по-далечния ъгъл един мъж пръскаше мъгла от боя с пистолет по вратата на един автомобил. Чукането не спираше нито за миг.
Мейсън откри шефа и му каза:
— Търся свидетел.
— Мнозина са тук. Аз ще получа ли нещо?
— Може би.
— Името?
— Говори ли ви нещо Джейн Смит?
— Трябва да погледна в книгата. Така внезапно не си спомням никаква Джейн Смит.
— Да сте извършили някаква услуга на Джейн Смит?
— Струва ми се, че не.
— Била е тук тази сутрин.
— Не я помня.
— А Морин Милфърд?
— Това вече е нещо друго.
— Оставила ли е кола тук?
— Наша клиентка е, нищо не мога да ви кажа за нея.
— Адресът й?
— Не, не мога.
— Мога ли да погледна колата? — попита Мейсън.
— А на мен ще ми покажете ли нещо?
— Мога да ви покажа една гравюра.
— На какво?
— На един от предишните ни президенти.
— Обичам гравюрите. Дори ги колекционирах.
Мейсън извади една банкнота от портфейла си. Шефът на гаража ценителски я гледаше.
Мейсън извади още една от портфейла си, постави я върху другата и му ги подаде:
— Изпипана работа.
— Ваши ли са? — попита монтьорът.
— Имам малка преса за отпечатване на гравюри. Голям поклонник на изкуството съм и особено ми е приятно да отпечатвам гравюри на бившите ни президенти.
— Чудесно! Ще хвърлите ли един поглед на колата?
Мейсън последва монтьора в друго помещение на работилницата. Човекът му посочи нов „Линкълн“.
— Тази ли е? — попита Мейсън.
— Точно тя.
— Какви са повредите?
— Не са големи. Счупен преден фар, ударен калник и няколко драскотини.
— Блъснала се е в нещо?
— А, не. Детето й е малък великан, на когото току-що са поникнали зъби. Оставила го в колата, за да се консултира с лекаря относно дневните му дажби. В това време малчуганът изпълзял от колата, сдъвкал калника, извил го, мъчейки се да се изправи и счупил фара.
— Това колата на Морин Милфърд ли е?
— Не съм казал такова нещо.
— Така ми се стори.
— Колата е на нейна приятелка — обясни монтьорът. — Била я взела за кратко време и се случило произшествието. Иска да я поправи и приятелката й да не разбере за инцидента. Затова е спешно. Тази вечер ще е готова и собственичката няма да разбере дори, че е била одраскана.
— Кой е собственикът?
— Аз съм ням — отвърна монтьорът. — Погледнете в колата. Струва ми се, че в нея има шофьорска книжка, а доколкото си спомням според закона на щата трябва да има и регистрационен талон. Връщам се в работилницата — ни чул, ни видял, имам си работа, Как беше името ви?
— Не съм ви го казал — отвърна Мейсън. — Гравьор съм.
— Е, винаги ми е приятно да поговоря с човек, който си пада по това изкуство. Отбийте се и друг път ако имате хубави картинки.
Мейсън изчака той да излезе, после отвори вратата на колата, седна зад кормилото и видя талона. Колата беше регистрирана на името на Патриша Факсън. Адресът бе 209 „Уест Мейуърд Авеню“.
Адвокатът размисляше в продължение на няколко секунди. След това се измъкна от колата и напусна гаража. Потегли право към хотел „Уестуик“.
Без да се обади на портиера, той взе асансьора до осмия етаж, намери апартамент 802 и натисна звънеца.
Младо енергично момиче в добре ушит син костюм му отвори и спря върху него усмихнатите си черни очи.
Но устните му не бяха прекалено начервени. Бяха по-скоро бледи и само очите й изпъкваха.
— Мис Милфърд? — попита той.
— Да.
— Бих желал да говоря с вас.
— Имам необходимите застраховки — усмихна се тя, — апартаментът е мебелиран, имам купища книги и не се нуждая от нищо. Няма да остана толкова дълго тук, че да купувам радио. Нямам нужда от прахосмукачка, защото това е работа на камериерката и…
— Аз съм Джон Смит — изтърси Мейсън.
— Така ли!
— Да, по-големият брат на Джейн Смит.
— Боже мой! — възкликна тя и оживлението й мигом изчезна. Сега го наблюдаваше предпазливо и преценяващо. — Джейн Смит? Не я познавам.
— Нае кола от една агенция — продължи Мейсън, — и са я видели за последен път на път към Лас Олитас.
— Заповядайте — покани го момичето.
