— Изоставила съпруга си и изчезнала. Не са ли избягали заедно и…?
— Разбира се, че не! — избухна тя. — Какво целите? Дали просто не целите да измъкнете още пари от мен?
— Опитвам се да пазя интересите на майка ви, Патриша, и вашите също, ако се забъркате в някаква история. Ако майка ви не е заминала с Флийтуд, дайте ми точните факти, и то бързо.
— Но този чек, мистър Мейсън, не разбирам как изобщо някой…
— Забравете за този чек за миг — настоя Мейсън. — Кажете ми точно какво се случи с Флийтуд.
— Какво разбирате под „какво се случи с него“?
Мейсън се вгледа в нея:
— Блъснахте ли го с колата си, Патриша?
В първия миг тя отметна предизвикателно глава. После под втренчения поглед на адвоката, сведе очи.
— Така ли е? — попита Мейсън.
— Да — отвърна тя.
— И затова поправяте колата си? И сте измислила лицето Морин Милфърд, за да прикриете факта, че сте ударила някого с левия преден калник на колата си?
— Това е дълга история, мистър Мейсън.
— Колкото по-бързо ми я разкажете, толкова по-скоро ще стигнем до споразумение.
— Бил ли сте някога в дома ни? — попита тя.
Мейсън поклати отрицателно глава.
— Това е къща с две крила и вътрешен двор. Всъщност са две къщи. Мистър Олрид е превърнал южното крило в свои канцеларии. В северното крило са стаите за живеене, а между двете, свързвайки ги, са гаражите и помещенията за прислугата. Две къщи, разделени от вътрешния двор, с гаражите в дъното.
— Вътрешният двор всъщност е достъпен за външни посетители, така ли? — попита Мейсън.
— Това е важното. Когато мистър Олрид купи къщата, той засади жив плет покрай алеята. Сега той е много гъст и напълно прикрива сградите с изключение на една пролука, където алеята към гаражите минава край северното крило.
— Какво общо има всичко това със случилото се с Робърт Флийтуд?
— Ще разберете. Живият плет е близо до алеята. С годините той се разрастна и, въпреки че го подрязваха, се разпростря към алеята и сега трудно се минава с кола.
— Вие така искате, нали?
— Да, но… спомняте си, че в събота вечер валя.
Мейсън кимна.
— Майка ми и аз се връщахме от коктейл. Не искам да ви заблуждавам, че сме били пияни, защото не бяхме. Но всяка бе изпила по три-четири коктейла.
— Кой караше?
— Аз.
— И блъснахте Флийтуд?
— Не точно… не беше точно така.
— Как стана?
— Тръгнахме си доста късно и карах бързо. Валеше проливно и имаше лоша видимост. Светлината на фаровете се губеше в мокрия паваж. Когато стигнахме, свих зад ъгъла и се канех да тръгна по алеята, когато видях колата на мистър Олрид паркирана така, че задната й броня стърчеше на пътя ми. Вероятно можех да спра, да дам заден ход, да се насоча по права линия към гаража. Но онази нощ просто прегазих крайчеца на плета. Стори ми се, че е по-гъст и по-жилав, отпреди. Последния път, когато прекарах колата си през плета, тя все пак мина, а този път… се удари в нещо.
— Флийтуд? — попита Мейсън.
— В онзи миг си помислих, че е просто дебел клон.
— Флийтуд мъртъв ли е?
— Не, не, не ме разбирайте погрешно. Беше ударен в главата и страда от амнезия. Не помни нищо.
— А като се изключи това?
— Иначе е здрав.
— Кога узнахте, че сте блъснала Флийтуд?
— Там е работата, мистър Мейсън. Не знаех за нещастие. Ето къде е бедата.
— Продължавайте.
— Усетих, че съм се ударила в нещо твърдо и споделих с майка си, че плетът се е разрастнал и вероятно калникът е смачкан… и двете се засмяхме. Забавно ни беше в този момент. Бяхме в добро настроение.
— А след това?
— После вкарахме колата в един от гаражите, втурнахме се в къщата, взехме по един душ и се облякохме за вечеря. Мистър Олрид ни каза, че двамата с Флийтуд са работили до късно и че поканил Боб на вечеря, но Боб искал да отскочи до апартамента си и да се поосвежи първо, което нямало да му отнеме повече от петнайсет-двайсет минути.
— Апартаментът на Флийтуд близо ли е до вас?
— Да, през два-три блока. Разбирате ли, с мистър Олрид работят по всяко време на деня и нощта, затова си взе апартамент наблизо.
— Интимен приятел ли ви е? — попита Мейсън.
— Ни най-малко.
— Стреми ли се към това?
— Мисля, че да, по някакъв вълчи начин.
— А има ли успех?
— Не.
— Значи не роните горчиви сълзи?
— Заради какво?
— Заради станалото.
— Ужасно се разстроих, че… съм го блъснала.
— Ударила сте го, когато сте прегазила плета, нали?
— Да.
— Кога разбрахте?
— Чак след вечеря. Почти половин час чакахме Боб, след това мама нареди да сервират. По време на вечерята споменахме пред мистър Олрид, че живият плет трябва да бъде подкастрен и му разправихме какво се случи. Той ни заля с извиненията си. Каза, че паркирал до бордюра, защото възнамерявал да — остави колата си там само за няколко минути. Не си дал сметка, че задръства пътя, щял веднага да я премести. Все още ръмеше и се бе стъмнило. Мистър Олрид излезе, за да премести колата си и тогава… точно когато връщаше назад, за да потегли по алеята, фаровете осветиха… някакъв предмет.
— Флийтуд?
— Да.
— Казахте, че не е убит?
— Не, беше в безсъзнание. Мистър Олрид смяташе, че е мъртъв, но аз мога да оказвам първа помощ и напипах пулса му.
— И какво стана?
— Внесохме го в къщата. Понечих да телефонирам за лекар, но мистър Олрид предложи да го откара в болницата, щели сме да спечелим време, вместо да чакаме лекаря или линейката. През това време Боб дойде на себе си. Отвори очи и промърмори нещо неразбираемо, после отново ги затвори и след миг искаше да знае кой е той и къде се намира. Естествено тогава мислехме, че просто е замаян. Явно си бе ударил главата в бордюра, когато съм го блъснала с калника.
— Има ли пътека за пешеходци откъм вътрешната страна на плета?
— Да. Има тротоар откъм улицата и пътечка от плочи в тревата откъм вътрешната страна, но също и циментов бордюр, един вид подпорна стена по цялото протежение на плочника, като нивото на моравата е около осемнайсет инча по-високо от пътеката.
