— Не, обстановката може да стане напечена.
— Искаш ли моят детектив да отиде там и да чака, като ги държи под наблюдение?
— Не, това може да ги подплаши. Кажи му да остане в Спрингфийлд. Може да се наложи да го извикаме при нас.
— Кога ще дойдеш?
— Докато слезеш по стълбите! — отвърна Мейсън, остави слушалката и грабна шапката и палтото си от стола.
Колата му беше пред къщата с пълен резервоар. Мейсън стремително потегли към агенцията, където Дрейк, навлякъл дебело палто, се качи, мърморейки:
— За Бога, Пери, смили се над мен! Не карай така ужасяващо бързо и се опитай да не летиш на завоите. От Спрингфийлд нагоре пътят е страхотен. Минавал ли си друг път?
— Три-четири пъти — отвърна Мейсън.
— Опасен е. Изкачваш се право нагоре, после край поток и след това зигзаговидно по склона на каньон, докато стигнеш платото. Адски противен път.
— Дръж се! Ще се помъча да стигнеш невредим.
— Защо толкова си се разбързал? — попита Дрейк.
— Имам чувството, че това е само върхът на айсберга, Пол. В едно съм сигурен: Олрид се е разбързал.
— Да получи развод ли?
— Може би му е по-изгодно да остане вдовец. Както разбирам, голяма част от парите на жена му са инвестирани в мини.
— Струва ми се, че самият Олрид печели добре — възрази Дрейк. — Май има доста мангизи.
— Обзалагам се, че Олрид е подправил чека за 2500 долара, който получих.
— С каква цел?
— Това е едно от нещата, които искам да го попитам — мрачно продума Мейсън.
— Мислиш ли, че е в „Гнезденцето“?
— Аха — отвърна Мейсън и се загледа съсредоточено напред.
ГЛАВА IX
— Знаеш ли номерата на бунгалата, Пол?
— Да, четири и пет. Има два входа. Успокой се, вече почти стигнахме.
Фаровете осветиха табела, блестящо бяла в студения дъждец, и уморените им очи бяха заслепени от надписа: Мотел „Гнезденцето“.
Мейсън забави, чистачките бясно се задвижиха. Дрейк се поизправи на седалката и въздъхна с облекчение. Загледан в спидомера, каза:
— Трябва да намалиш, Пери. Отмина табелата с повече от километър… Няма съмнение, че всички бунгала са били заети, светлините са изгасени и собствениците са си легнали. Ето го, право пред нас, Пери.
Мейсън натисна спирачките. Колата се плъзна по мокрия път, Мейсън успя да я овладее и сви по алеята към непретенциозния малък къмпинг.
— Внимавай! — предупреди го Дрейк. — Угаси мотора, веднага щом видим бунгалото. Трябва да вдигаме възможно най-малко шум. Ето, Пери. Ето бунгало то, там вдясно. Слава Богу, настрана е и няма да ни чуят.
Мейсън спря колата пред двойното бунгало, малко изолирано от другите стандартни бунгала, твърде бедняшки.
Адвокатът изключи мотора, после фаровете. Дрейк отвори вратата.
Мейсън излезе от колата и за миг останаха неподвижни.
Дъждът беше на облак, студен планински дъжд. Някъде в далечината буен пенлив поток разговаряше с нощта. Това бяха единствените шумове, мотелът тънеше в тишина.
— Легнали са си — прошепна Дрейк.
— Май дойдохме навреме, Пол. Имаме късмет — той изкачи стълбите и почука на вратата.
Никой не отговори. Той почука отново. Пол Дрейк, след като набързо огледа от всички страни бунгалото, се върна при Мейсън.
— Подвели са ни.
— Какво има? Искаш да кажеш, че някой друг е…
— Не, мисля, че бунгалото изобщо не е било заето. Под навеса няма кола.
Мейсън натисна дръжката на вратата. Не бе заключена. Ключалката щракна и вратата се разтвори, разкривайки тъмния интериор.
— Внимавай, Пери — предупреди Пол Дрейк. — Тук има някой. Мирише на цигари. Завесите са спуснати.
— Има ли някой? — извика Мейсън.
Последва мълчание, тъмният четириъгълник на отворената врата зееше зловещ и загадъчен.
— Все пак тук има някой — каза Мейсън, усещайки топлината, излизаща от бунгалото. — Включен е бил радиатор или нещо друго и безспорно доскоро някой е пушил.
— О’кей, хайде да офейкаме и да отидем в рецепцията. Да проверим регистрацията — прошепна Дрейк.
— Има ли някой? — повторно извика Мейсън. Отново плътна, черна, зловеща тишина. Мейсън пипнешком затърси електрическия ключ.
— Недей, Пери — замоли го Дрейк. — Първо да отидем в рецепцията…
Мейсън запали лампата. Стаята беше празна.
— Хайде да влезем — предложи Мейсън.
Дрейк се колебаеше, но накрая го последва вътре. Мейсън затвори вратата. Беше типично туристическо бунгало средна категория. Оглеждайки бързо стаята, Мейсън коментираше:
— Някой е сядал на леглото, но никой не е спал. Пресен тютюнев дим. Фасове с червило по тях. О, Пол, още нещо!
— Какво?
Мейсън посочи две чаши и се наведе да ги помирише.
— Пили са — каза Мейсън — и то съвсем скоро. Ледът още не се е разтопил. В дъното на тази чаша има кубче лед.
Дрейк понечи да вземе чашата. Мейсън го сграбчи за китката и го дръпна:
— Нищо не пипай засега, Пол, но запомни, че в едната чаша има малко лед. Усещам миризмата на уиски.
— Има още една стая — зашепна Дрейк. — Все ми се струва, че ще налетим на нещо, Пери.
Мейсън отвори вратата и видяха неугледна кухня с газова печка, малък хладилник и шкаф, в който имаше неизбежния минимум: тиган, кафеник, тенджера, четири чинии, четири чаши и чинийки.
Адвокатът отвори още една врата, която бе затворена.
— Тя води към другото бунгало — каза Дрейк. — Пери, съветвам те да не…
Мейсън леко почука на затворената врата откъм банята. Никакъв отговор не последва, той я отвори, влезе в другата стая и светна.
— Изобщо не са влизали тук. Съвсем студено е — каза той.
Дрейк огледа празната стая:
— Прав си, Пери.
Мейсън хвърли още един бърз поглед на стаята, после затвори вратата. Тръгнаха към предното бунгало, като гасяха лампите пътем.
— Двама души. Седяли са тук известно време, пили са, пушили, включили са газовото отопление… вероятно са се позастояли, Пол. Виж колко фасове.
— Ами ако са били предупредени за идването ни? — попита Дрейк.
Мейсън повдигна рамене.
