— Мисля, че си давате сметка, че пращате по дяволите доброто ми име.
Мейсън мълчеше.
Тя светна лампата, а Мейсън затвори вратата.
— Ще си налея нещо. В голяма чаша. Вие какво ще пиете?
— А вие?
— Уиски със сода.
— Същото и за мен. Къде бяхте, Пат?
— Навън.
— Ако ми помогнете, по-вероятно е да успеем — каза Мейсън.
— И друг път съм го чувала — нехайно се изсмя тя. — Вярвайте или не, току-що идвам от къщи.
Мейсън я последва в кухненския бокс. Тя взе бутилка уиски от полицата, две чаши и лед от хладилника.
— В планината валя — подметна адвокатът. — Доста неприятно време.
— Така ли?
— А забелязах, че колата ви е изкаляна. Очевидно сте карала в дъжда.
Момичето наля в чашите уиски, без да използва уреда за мерене, който стоеше до бутилката.
— Видяхте ли майка си? — попита Мейсън.
— В хладилника има сода, мистър Мейсън — каза тя.
— Видяхте ли майка си? — повтори той, като извади сифона от хладилника.
— Искам алкохолът да ми подейства, преди да разговарям.
— Какво се е случило? — попита адвокатът. — Нещо, което сте длъжна да криете?
Тя не отговори, върна се във всекидневната, бързо отпи и каза:
— Е, какво, принудителен разпит ли е това?
— Зависи от вас. Искам да зная дали видяхте майка си.
— Аз…
Някой леко почука на вратата. Стресната, в първия миг Патриша се престори, че не чува. След това часовникът удари и Мейсън небрежно подхвърли:
— Няма ли да отворите, Пат, или аз да го сторя?
Без да продума, момичето остави чашата си на масичката до стола си, прекоси стаята и отвори.
— Слава Богу, че си будна Пат. Мислех… — каза женски глас.
При вида на Мейсън тя не се доизказа. Спогледа се с Пат за секунда. След това по-възрастната жена подхвана:
— Съжалявам, сгрешила съм апартамента…
— Престанете, мисис Олрид — намеси се Мейсън. — Човек трудно би ви взел за майката на Пат. По- скоро за сестра й.
Тя се усмихна и каза:
— За начало е добре. И друг път съм го чувала. Не задържате ли Пат твърде до късно?
— Не е нито примамка, нито ласкателство. Може би професионална преценка на стока, която трябва да продам на съдебните заседатели.
Патриша затвори входната врата.
— Пери Мейсън, мамо.
— О! — само можа да възкликне тя.
— Наляхме си уиски — продължи Патриша. — Вероятно ти е студено.
— Вледених се — призна майка й.
— Ще налея и на теб.
Мисис Олрид разсеяно се усмихна на Мейсън, поколеба се за миг, след това последва дъщеря си в кухнята.
— Лесно ли влезе в хотела? — попита Патриша.
— Пазачът изглеждаше озадачен, но му отправих една ослепителна усмивка и се насочих право към асансьора възможно най-самоуверено. Той реши, че живея тук.
— В хладилника има лед, мамо. Искаш бърбън и сода, нали?
— Да.
Мейсън чу гъргоренето на течността, звъна на леда в чашата, после трескаво шептене.
Адвокатът се настани във фотьойла, запали цигара, всмукна дълбоко и любезно се надигна, когато двете жени отново влязоха в хола.
— Натъкмихте ли го? — попита Мейсън.
— Какво? — попита Патриша. — Питието ли?
— Не, вашата версия.
Патриша го изгледа сърдито. Двете жени седнаха.
— Може да усуквате, ако искате, но не зная с колко време разполагаме.
— Мамо, казах на мистър Мейсън за Боб Флийтуд. Той е наясно как стоят нещата.
— В крайна сметка, мистър Мейсън, нямам какво да крия. Намерих стаи в малък къмпинг горе в планината. Телефонирах на съпруга си къде ще бъдем и той каза, че ще дойде при нас.
— Дойде ли?
Тя се — поколеба да отговори.
— Продължавайте — подкани я Мейсън. — Разкажете какво стана.
— Боб и аз изпихме няколко чаши, докато чакахме, за да мине времето. После Боб се извини и отиде в банята. Доста се забави. Извиках го, за да разбера дали не му е зле. Нямаше отговор. Вратата бе заключена отвътре. Изпаднах в паника. Мислех че е глътнал нещо… нали знаете, можеше да се е самоубил.
— Но не беше така, нали?
— У него бе ключът от другата стая. Изтичах навън, за да опитам външната врата на бунгалото. Беше отворена. Вратата на банята откъм другата стая също бе отворена. Изобщо не се е бавил в банята. Заключил е вратата към мен, прекосил е стаята, излязъл е през другата врата, качил се е на колата ми и е изчезнал.
— Не чухте ли шума от мотора? — попита Мейсън.
— Чух, но мислех, че е друга кола. Изобщо не ми хрумна, че може да е моята. Бях я паркирала на алеята.
— Къде е отишъл?
— Представа нямам.
— Вие какво направихте?
— Излязох на пътя и се върнах на автостоп. Не бих желала друг път да ми се случва.
— А багажът ви?
— Имах малък куфар. Бях го извадила от багажника, защото вътре имаше бутилка уиски. Чакахме Бъртрънд да дойде при нас.
— Флийтуд знаеше ли го?
— Да.
— Беше ли възвърнал паметта си?
— Не, иначе беше добре, но паметта му не се бе възвърнала.
— А вашият съпруг?
— Не зная какво му се е случило. Не се появи.
— Защо не го изчакахте?
— Отдавна вече го чакахме, когато Боб задигна колата. Аз… нямам представа какво се е случило.
— Телефонирахте ли вкъщи?
— Да, разбира се.
— И какво?
— Никой не се обади.
— Нямате ли прислуга?
— Те спят над гаража. Нощем не могат да отговорят на телефона.
— И така вие излязохте на шосето и се върнахте на автостоп.
