— Естествено — предположи Дрейк, — може да са отишли някъде с намерение да се върнат пак.
Мейсън поклати недоверчиво глава:
— Никаква вещ никъде. Да погледнем в хладилника.
Върна се в кухнята, отвори хладилника и извади формичките за лед.
— Използвали са целия лед, Пол.
Леко натисна с пръст водната повърхност във формичките. Тънкият пласт лед се счупи.
— Нищо не разбирам — измърмори Дрейк.
— Изпили са значи доста чаши уиски с лед — поясни Мейсън. — Най-малко две или три.
— Противно ми е да шпионирам тук, Пери. Ако ни хванат…
Мейсън остави формичките в хладилника, блъсна вратата, угаси лампата в кухнята и каза:
— И на мен ми е противно. Да се махаме.
— Сега накъде?
— Връщаме се. Ти отиваш да спиш. Ще те оставя в Лас Олитас. Можеш да вземеш такси до града. Аз ще отида да поговоря с Патриша. Струва ми се, че надушвам престъпление.
ГЛАВА X
Нощният механик на хотел „Уестуик“ алчно огледа десетдоларовата банкнота, която му подаде Мейсън.
— Кой искате да умре, приятелю?
— Някакви сведения за Морин Милфърд?
Мъжът се изхили:
— Защо?
— Просто питам.
— Дребна работа.
— И малкото ще е от полза.
— Хайде де! — възкликна механикът. — Противно ми е да взимам парите на малкото, което зная, то не заслужава десет долара.
И все пак сгъна банкнотата на Мейсън и я пъхна дълбоко в джоба си.
— Човек никога не знае — подхвърли Мейсън. — Какво е то?
— Дежурният през деня ми каза, че му дала пет долара, за да измие и излъска колата й. Той не прави нищо подобно, аз върша работата. Затова той ми предложи да си разделим бакшиша, но му казах, че и аз мога да получа петак. И така, тази Милфърд се появи късно следобед да вземе колата си. Аз и дадох няколко последни замаха с четката, казах й, че не съм имал възможност да се погрижа за колата й, но ще бъда щастлив да го сторя, когато я върне. Успях да я убедя, че нощният дежурен обикновено върши работата.
— И какво стана?
— Петак — ухили се мъжът. — Прибавен към вашите десет, стават петнайсет за една нощ. Не е зле!
— И кога върна колата?
— Все още не я е върнала. Май партито трае цяла нощ.
— Как ви минава времето тук?
— Какво правя ли? Бога ми, приятелю, трябва да почистя всичките тези коли, да измия предните стъкла…
— А когато свършите, какво правите в малките часове на деня, както сега?
Механикът се засмя:
— Най-сетне десет долара са си десет долара. Няма причина да не се погодим. Избирам си кола с удобни седалки и страхотно радио. Паркирам я така, че да виждам входа в случай, че някой влезе, пускам радиото и така слушам коя да е нощна програма. Някои са отвратителни, но все пак е по-добре, отколкото да се мотаеш по циментовия под и да си гризеш ноктите. А щом влезе някой, изскачаш от колата, изключваш радиото и започвай да миеш стъклото или да лъскаш калника. Както правех, когато вие дойдохте, приятелю.
— Хайде, размърдай се, заедно ще слушаме радио — каза Мейсън.
— Коя е твоята банда? — попита мъжът.
— Много си падам по това момиче Милфърд.
— О, прости ми, приятелче… това, което казах за нощната забава. Изобщо не я познавам. Говорех, без да мисля.
— Няма значение. Коя станция слушаше?
— Някакви записи — отвърна механикът. — Не бяха лоши. Сутрешната програма ще започне след час и половина.
— Дисководещият?
— О, горе-долу. Има нещо аматьорско и недодялано в него, но може би това е един вид упражнение за програмата през деня. Радиото е добро.
Мейсън се качи в колата и седна до пазача. Радиото заработи и се чу каубойска музика.
— Харесвам я — сподели механикът. — Винаги съм искал да бъда каубой… а ето че мия предни стъкла нощем. Проклет живот!
— Дявол го взел, така е — съгласи се Мейсън. — Искаш ли цигара?
— Извини ме, братко, но никога не пуша в кола. Може случайно собственикът на точно тая каруца да изникне и…
— Съжалявам — извини се Мейсън.
— Излез и се поразходи, ако ти се пуши — предложи мъжът. — А после се върни… олеле!
Със светкавично движение на ръката си изключи радиото.
— Излизай — прошепна с изкривена на една страна уста. — Бързо!
Мейсън отвори дясната врата и стъпи на циментовия под.
Работникът с парцал в ръка старателно лъскаше калника на колата в момента, когато фарове осветиха гаража.
— Здравейте — поздрави Патриша Факсън, като леко и пъргаво скочи от колата. — Май се позабавих, нали?
Мъжът само й се усмихна.
— Постарайте се да я почистите — продължи тя. — Стана на резки. Кога може да се измие?
— Едва утре сутринта.
— Чудесно. Направете, каквото можете. Аз…
Внезапно се стъписа при вида на Пери Мейсън.
— Здравейте — каза адвокатът.
— Какво правите вие тук?
— Исках да говоря с вас.
— Откога сте тук?
Мейсън се усмихна и каза:
— Нека да поговорим във вашия апартамент, Патриша.
— В този час? — удиви се тя. Мейсън кимна.
Тя го изгледа продължително с недоверие. После се отправи към асансьора и натисна бутона.
Асансьорът в този час на нощта се задвижваше автоматично и мигновено дойде. Мейсън й отвори вратата. Тя влезе и той я последва. Вратата безшумно се затвори и Патриша натисна копчето за осмия етаж.
— Взех ви за изплашено момиче, което ще бърза да се прибере тук.
— Промених решението си.
— Какво ви накара да промените решението си?
Тя се престори, че не го чува. Асансьорът спря на осмия етаж. Вървяха по коридора един до друг, Патриша пъхна ключа в ключалката:
