— Ясно — каза Мейсън. — Какво се случи по-нататък?
— Ясно бе, че ударът в главата е причина за амнезията на Боб. Не знаеше нито кой е, нито къде е, нито какво става наоколо.
— И после?
— Не зная всички подробности. Зная само, че мистър Олрид и майка ми шепнешком разговаряха, а след това отидоха да се съвещават в съседната стая. Нали разбирате, Боб Флийтуд е дясната ръка на мистър Олрид. Знае много за бизнеса му, а точно сега предстоят да се решат важни въпроси.
— Какви например? — попита Мейсън.
— Ами например мистър Джеръм и мистър Олрид са в обтегнати отношения. Мисля, че идва краят на съдружничеството им. Касае се кой да плати и кой какво да вземе. Според мен Флийтуд има какво да каже в случая. Освен това съдебният процес с Диксън Кийт. Смятам, че Флийтуд е главният свидетел там и ако се разчуе, че Флийтуд е загубил паметта си… дори да си я възвърне, знаете какви са адвокатите. Ще накарат Боб да даде показания, ще го попитат какъв е бил случаят и ако Флийтуд отговори с „не“, адвокатът на противната страна ще го запита дали е вярно, че за известно време е страдал от амнезия и откъде знае, че се е възстановил напълно. Хубавичко ще затрудни Боб.
— И така?
— И така, мистър Олрид реши майка ми да каже на Флийтуд, че е омъжената му сестра, че Бъртрънд Олрид е зет му, а аз — племенницата. И това бе всичко, мистър Мейсън. Майка ми и вторият ми баща отведоха Боб Флийтуд…
— Почакайте — прекъсна я Мейсън. — Вторият ви баща отиде с тях, така ли?
— Разбира се.
— Къде отидоха?
— Възнамеряваха да отидат в някое отдалечено предградие, където никому не би хрумнало да дири Боб. Да наемат някаква стая, където той да бъде много спокоен, съвсем спокоен. Знаеха, че лекарят би пред писал спокойствие, за да се предотвратят последиците от мозъчното сътресение.
— Не ви ли е известно къде са отишли?
— Не.
— И сте сигурна, че Бъртрънд Олрид е отишъл е тях? — попита Мейсън.
— Да.
Мейсън стана и се заразхожда из стаята, пъхнал ръце в джобовете си, с леко издадена напред глава.
— Какво има, мистър Мейсън?
— Значи майка ви не е имала никакво романтично увлечение с Флийтуд?
— Разбира се, че не. Положително не.
— Просто го е откарала в някой мотел или къмпинг, за да бъде на спокойствие известно време?
— Да.
— И Бъртрънд Олрид знаеше това?
— Именно той го предложи. Замина с тях.
Мейсън поклати глава:
— Невъзможно! Почакайте, да, възможно е.
— Какво имате предвид?
Мейсън погледна часовника си и попита:
— Къде е сега майка ви?
— Не зная.
— Можем ли да я открием?
— Тя ще се свърже с мен.
— Каква е целта на този сценарий? — Мейсън посочи апартамента.
— Чувствам се като престъпница заради всичко това, мистър Мейсън, но идеята беше на майка ми. Смяташе, че ако… ако нещо се случи и има усложнения…
— Да?
— Мислеше, че… ако нещо се случи, по-добре ще е да представя версията, че в събота вечерта съм заела колата си на приятелка. Така измислихме Морин Милфърд и тази история. Решихме, че тя ще живее тук в Лас Олитас, ще вземе колата на Патриша Факсън и ще я остави в сервиза, ще каже, че я е блъснала в нещо и ще се опита да запази всичко това в тайна…
— И при едно разследване всеки детектив би заключил, че външното ви описание съвпада с това на Патриша Факсън и щеше да разнищи без много труд скалъпената ви история.
— Нямаше да е така лесно, мистър Мейсън. Не мислех, че хората ще открият самоличността ми. Но нямаше да имат такава възможност, освен най-общо описание. Винаги, когато се представях за Морин Милфърд, си слагах специален грим, който променяше формата на устата ми и всичко изобщо. При повърхностно описание двата персонажа щяха да бъдат еднакви — но не мисля, че това можеше да докаже каквото и да било. В известни граници ние, днешните момичета, си приличаме, с изключение на подробностите.
— В известни граници, да — съгласи се Мейсън.
— Зная, че не биваше да правя това.
— Изключително глупава постъпка.
— Но тогава не знаехме… да, не знаехме дали няма да се окаже, че Боб е сериозно наранен. Разбира се, ако беше, майка ми щеше да извика лекар, но при тези обстоятелства мистър Олрид реши, че за тях е по-добре просто… да отидат в мотел, където ще бъдат на спокойствие. Щяха да кажат, че пътешестват.
— А къде беше Олрид през цялото време?
— Заедно с тях в мотела.
— Сигурна ли сте?
— Естествено.
— Значи Олрид е прекарал онази нощ с майка ви и Боб Флийтуд?
— Аз така зная.
— А миналата нощ?
Тя кимна утвърдително.
— Къде е днес?
— В кабинета си, занимава се със сделките си. Не иска никой да заподозре, че Флийтуд не е…
— Пат, мисля, че ние с вас трябва да намерим майка ви, без да губим нито минута — извика Мейсън.
— Защо?
— Защото именно Бъртрънд Олрид ми каза, че майка ви е избягала с Боб Флийтуд.
Тя потъна в размисъл почти една минута, после отиде до гардероба, взе си палтото и шапката и каза:
— Искате ли да ви придружа?
— След известно време — отвърна Мейсън. — Безсмислено е да се втурваме презглава точно сега. Наредил съм на група детективи да претърсят мотелите и къмпингите и да ги открият.
— Мислите ли, че майка ми е в опасност?
— Ето как виждам нещата: не смятам, че вие с вашата кола сте блъснала Боб Флийтуд. Мисля, че всичко е било нагласено така, че да закачите живия плет. Според мен лицето, което действително е наранило Флийтуд, е било сигурно, че той е мъртъв и е оставило тялото, за да хвърли на вас вината. Прибавете към всичко това и факта, че Бъртрънд ми каза, че майка ви е избягала с Флийтуд. Ясна ли ви е картината?
Тя го гледаше изумена с широко разтворени очи.
— Искате да кажете… дали искате да кажете същото, което аз мисля?
Мейсън кимна.
— Видях да взема пистолет от чекмеджето на бюрото си. О, мистър Мейсън, трябва да направим нещо.
— Седнете, Патриша. Ние вече го правим — успокои я адвокатът.
