Внезапно телефонът иззвъня.
Мейсън се втурна и грабна слушалката от вилката.
— Ало?
Гласът на Пол Дрейк, звънтящ от възбуда, каза:
— Спипахме го, Пери!
— Спипахте Флийтуд ли?
— Точно така!
— Къде?
— Скрил се бе в малка ферма — малко планинско ранчо на пет мили от местопроизшествието.
— Почакай един миг! Дела, вземи бележник и запиши координатите така, както ги повтарям. Продължавай, Пол.
— В началото на стръмнината отдясно на шосето има табела, която гласи: „Петдесет мили изкачване в планината. Проверете дали имате достатъчно бензин, вода и нафта.“ Спидомерът трябва да е на нулата при тази табела.
— В началото на изкачването, нали? — попита Мейсън.
— Да, около трийсет метра преди да започнеш да се катериш.
— О’кей, разбрах. А после?
— Изминаваш около петдесетина километра от табелата — подхвана Дрейк. — Вече си високо в планината до първия хребет на една долина. Там тече поток, но долината е тясна, със стръмни склонове и никога не би предположил, че има обработваема земя в радиус от сто и петдесет километра. Но точно там ще забележиш страничен път, който завива в друга посока. Тръгваш по него и той те отвежда до магазин и поща — точно на два километра след завоя. Отминаваш пощата и свиваш по първия път наляво. Това е каменист черен път и ти се струва, че след трийсетина метра ще изчезне, но той продължава. Неравен, зигзагообразен каменист път, който се изкачва по една стръмнина и те отвежда на красиво високо планинско плато с плодородна обработваема земя и десет или петнайсет акра чудни поляни. Там има две малки ферми. Първата е интересна за теб. Ще я откриеш по името върху пощенската кутия. Там пише: П. Е. Овърбрук. Не мисля, че той е в течение на случая. В къщата му няма електричество. Той няма радио.
— Познава ли Флийтуд? Убежище ли е това?
— Не мога да ти кажа — отвърна Дрейк. — Знам само, че когато моят човек спрял при ранчото, видял Флийтуд да се мотае около къщата. Разполагал с отличителните белези само на Флийтуд, но е съвсем сигурен.
Мейсън повтори имената, разстоянията и ориентирите.
— Така ли е, Пол?
— Точно така.
— Е, добре — каза Мейсън. — Тръгваме. Във връзка ли си със своя детектив там?
— В смесения магазин има телефон, но не зная колко време ще та е необходимо, за да се свържеш с него. И помни, че там горе всяка новина бързо се разчува. Мнозина ще наострят слух.
— Зная — съгласи се Мейсън. — Ако има нещо ново и искаш да ме спреш, нека някой ме чака в смесения магазин. Ще наваксаме изгубеното време.
— Разбрано.
Мейсън затвори и се обърна към Дела Стрийт:
— Записахте ли всичко, Дела? Всички километри и имената?
— Да, шефе.
— Да вървим!
След петнайсет секунди те напуснаха апартамента, като Гърти разтриваше лосиона по ръцете си.
Мейсън предвидливо бе заредил с гориво и колата, която вдигаше над сто и трийсет километра в час, подскочи като състезателен кон, когато адвокатът стремително пое по прекия булевард, като внимаваше само да не превиши скоростта.
Когато излезе от покрайнините на града, Мейсън натисна газта и в девет и петдесет бе оставил вече Спрингфийлд зад себе си и се изкачваше нагоре в планината.
След двайсет минути Дела Стрийт, която следеше спидомера, му каза:
— Наближаваме, шефе.
Мейсън намали скоростта, а в това време Дела Стрийт търсеше с очи отклонението. След няколко минути го откриха, минаха покрай пощата, завиха наляво и се закатериха по тесен каменист път, който криволичеше по стръмен склон, а после внезапно стигаше до планинско плато.
От едната страна на пътя имаше телена ограда. Фаровете осветиха тучната ливада. Трийсет метра по- далеч те се отразиха в алуминиева пощенска кутия. Върху метала бе изписано името П. Е. Овърбрук и Мейсън сви по къса алея.
Къщата тънеше в тъмнина, а отзад на фона на звездите се очертаваше хамбар. Яростно залая куче и лъчът на фаровете освети пламтящите му очи.
Мейсън изгаси мотора.
Не се чуваше никакъв шум освен лая на кучето, а след миг и лек пукот от съприкосновението на нагорещения мотор и хладния планински въздух.
Кучето дотича до колата, лаеше, кръжеше, душеше гумите, но без да ръмжи враждебно.
— Струва ми се, че е приятелски настроено — каза Мейсън и отвори вратата.
Животното се втурна тромаво подире му, душейки краката му.
— Има ли някой? — извика Мейсън.
Светна клечка кибрит, после видяха червеникавата светлина на газена лампа.
— Хей, какво има? — извика мъжки глас.
— Нещо много важно за вас — отвърна Мейсън. — Ако обичате, отворете!
— Ей сега, почакайте.
Една голяма сянка се движеше из стаята. След миг стана по-светло — запалил бе петромаксов фенер. Чуха стъпки и вратата се отвори.
Овърбрук, сънен гигант по риза, вмъкната в джинсите му, стоеше на прага с петромаксов фенер в ръка.
— Хайде, Гърти — прошепна Мейсън, — изиграй ролята си!
Гърти пристъпи напред в осветения от лампата кръг.
— Вие ли сте мистър Овърбрук? — задъхано попита тя.
— Да, госпожо.
— О, колко се радвам! — развълнувано продължи тя. — Кажете, при вас ли е Уилям? Добре ли е?
— Уилям ли? — недоумяваше Овърбрук.
— Съпругът й — поясни Мейсън. Едрият фермер бавно поклати глава.
— Мъжът, който страда от амнезия — добави адвокатът.
— А, да — сети се Овърбрук, — разбира се. Роднина ли сте му?
— Съпруг ми е.
— Как узнахте къде е?
— Проследихме го — каза Гърти. — Кажете, моля ви се, той добре ли е?
— Къщата ми е съвсем скромна, ергенска квартира, но, моля ви, влезте. Навън е студеничко.
Един подир друг, и тримата влязоха в предната стаичка.
— Къде е Уилям? — попита Гърти.
— В задната стая е. — Овърбрук разтвори вратата: — Хей, приятелю?
— Аха — сънено измърмори някой.
— Теб търсят. Излез.
— Не искам никого да виждам. Спи ми се.
— Тези хора ще ти се иска да видиш — каза Овърбрук. — Хайде! Извинете за миг, ще отида да го събудя. Предполагам, че спи дълбоко. Имал е тежък ден.
Чуха ги да разменят реплики в стаичката, прилепена към всекидневната в задната част на къщата.
— Може ли да избяга през задната врата, шефе? — полугласно предположи Дела Стрийт.
— Ако стори това, значи е виновен. Ако не греша и той се преструва, ще продължи да играе ролята
