съм в опасност. Тогава, да ви кажа право, не знаех почти нищо за мисис Олрид, какво знае и дали е замесена в случилото се. Съзнавах само, че ми е зле, толкова зле, че надали ще мога и да пълзя, и съм в ръцете на хора, които искат да ме убият. Хрумна ми добра идея. Дадох си вид, че току-що идвам в съзнание. Необходимо беше. Олрид се канеше да ме натовари в колата си и да ме откара в болница. А знаех какво означава това. Така че отворих очи. И изиграх ролята на засегнат от амнезия човек. Струва ми се, че надхитрих Олрид. Не повярва напълно, но това беше чудесно разрешение за него. Ако наистина страдах от амнезия и не помнех нито кой съм, нито кои са моите съдружници, нямаше да бъда в състояние да кажа нищо на Джеръм. Нямаше дори да помня, че съм открил мошеничествата на Олрид. И Олрид имаше шанс да сключи сделката с Джеръм и да се наслаждава на успеха си. Олрид щеше да ме убие, ако се налагаше, но в никакъв случай иначе. Каза на жена си, че трябва да ме отведат на някое тихо място, тя да се представи за по-голямата ми сестра и всички тези глупости.
Флийтуд се обърна към Мейсън:
— Дайте ми цигара.
Мейсън му подаде цигара. Флийтуд я запали, ръката му така трепереше, че трябваше да крепи клечката кибрит с другата, за да я доближи до върха на цигарата.
— Продължавайте — подкани го Трег.
— Олрид беше предвидлив. Изпрати ме с жена си, като мислеше, че ако наистина имам амнезия, ще разполага с повече време. Но в случай, че се преструвам, започна да разпространява слуха, че съм избягал с нея. Виждате в каква великолепна позиция го поставяше това. Можеше да ни залови, да убие и двама ни и да заяви, че е действал според неписаните закони.
И така, Олрид се представяше за мой зет и откровено вярвах, че ако играя ролята на човек, страдащ от амнезия, докато той приключи сделката си с Джеръм, може би всичко ще свърши добре. Но неговата нечовечност ми беше противна и реших да уведомя Джеръм, ако ми се удаде случай, да му кажа да вземе оръжие, да дойде при нас, да се разправи с Олрид и да ме освободи. Но нямах никаква възможност да телефонирам, без да ме хванат. Все пак струваше ми се, че разполагам с още четири-пет дни. Напуснахме Спрингфийлд и се отдалечихме на сто и петдесет километра на север. Тогава мисис Олрид успя да се свърже с мъжа си. Очевидно той й каза да се върне и да отиде в мотела „Гнезденцето“. Така и направихме. Отидохме в мотела и чакахме там. Пихме уиски. После дойде Олрид. Каза ни да си вземем багажа, защото ще се местим. Когато отнесохме багажа в колата, той внезапно каза на Лола да се качи в багажника. Мигновено разбрах какво ми готви. Предполагам знаеше, че не съм наивник. Ръгна ме с пистолет в ребрата, а когато жена му се опита да сграбчи ръката му, я удари в лицето. Носът й се разкървави. След това, като я държеше под прицел, я принуди да се качи в багажника. Затръшна капака и ми нареди да карам. Давах си сметка, че държи насочен към мен пистолет и карах, но, вярвайте ми, целта ми бе да катастрофирам и да се опитам да избягам. Но Олрид не беше глупак. Не ми позволяваше да увелича скоростта. Каза: „Включи на ниска и не ускорявай.“
— Какво направихте? — попита Трег.
— Ясно ви е как става, когато карате на ниска скорост. Контролирате изцяло колата и можете да сервирате много изненади на някой пътник, който не ги очаква. Взехме един завой и натиснах газта — колата се стрелна напред с цялата мощ на мотора. Олрид полетя назад, опита се да се изправи и пак да насочи пистолета към мен и в този миг натиснах спирачката. При спирането точно когато Олрид се привеждаше напред, главата му се удари в стъклото, аз го праснах с лакът по лицето, грабнах пистолета и с все сила го ударих с него по главата. Той мигом изгуби съзнание. Отпусна се в ъгъла на колата до дясната врата. Помъчих се да го измъкна отвътре, но се изплаших, че ще се свести и ще каже на полицаите да ме арестуват заради опит за кражба. Исках само да се махна от Олрид и цялата тази бъркотия. Реших да го оставя в колата и да тръгна пеш. Не ми се искаше обаче да правя това, преди да стигна близо до град или друго селище… и тъкмо тогава си спомних за фермера Овърбрук.
— Какво по-точно за Овърбрук? — попита Трег.
— Не го познавах, но бях виждал негова кореспонденция в канцеларията. Беше инвестирал в една мина на Олрид и предполагам, че Олрид го измами. Но това е без значение. От писмата, които бях виждал, знаех, че Овърбрук има усамотена ферма горе в планината и че на няколко километра от мястото, където бяхме спрели се отбива път за там. Реших да се придържам към версията за амнезия. Знаех, че ако се стигне до саморазправа и трябва да търся помощ, Овърбрук ще застане на моя страна срещу Олрид. И това е всичко, господа. След километър и половина стигнах до отклонението, поех по черния път и на около четиристотин метра от къщата на Овърбрук отбих от пътя.
— А какво стана с мисис Олрид?
Флийтуд се усмихна:
— Ако искайте вярвайте, но тя прояви удивително присъствие на духа. Успя да отвори отвътре капака на багажника, навярно като е използвала щанга. Тъй или иначе беше разбила ключалката. Щом спрях, тя повдигна капака, скочи на земята и побягна като сърна.
— И какво стана?
— Извиках подире й: „Всичко е наред, Лола.“
— А тя какво направи?
— Продължи да бяга.
— А после? — попита Мейсън. — Олрид мъртъв ли беше?
— Не, все още беше в безсъзнание. Дишаше тежко и шумно. Щом затихна моторът, дишането му изпълни колата.
— Бяхте взел оръжието на Олрид?
— Да.
— Защо толкова се страхувахте от Олрид? Пистолетът е бил у вас, защо просто не оставихте колата встрани от пътя и не тръгнахте…
— Къде можех да отида? — попита Флийтуд. — Беше студена мъглива нощ и при това ръмеше. Всичко беше мокро, а горе в планината беше студено. Исках да намеря къде да спя и не възнамерявах да се скитам по шосето. И не исках да изхвърля Олрид навън, в дъжда. Реших да го оставя в колата, за да се прибере вкъщи, когато се свести. Желаех само да бъда час по-скоро по-далеч от него, но ми се стори, че за мен ще бъде по-добре да се придържам към версията за амнезията. Имах приятелка, Бърнис Арчър и изобщо… помислих си, че ще бъде твърде достоверна.
— Не се ли увъртахте около Патриша Факсън? — попита Мейсън.
— Зависи какво разбирате под „увъртане“. Тя е много готино момиче и внимателно я наблюдавах, за да разбера дали се интересува от мен.
— Интересуваше ли се?
— Не.
— Не отидохте ли по-далеч?
— Не съм съвършен — отвърна Флийтуд. — Вероятно щях да зарежа Бърнис Арчър и да се оженя за Патриша, ако Патриша ми бе дала зелен светофар. Известно време си въобразявах, че ще го направи, но това не стана. Патриша има собствени средства, а майка й е въшкава с пари. Мъжът, който се ожени за Пат Факсън, няма да е принуден да работи, а ако разбира нещичко от инвестиции в рудодобива, може да забогатее. Това обаче няма никакво значение. Иска ми се да го разберете, господа, Бърнис Арчър е моята любима. Все още е. Голяма сладурана е.
— Видяхте ли я, откакто сте тук? — попита Мейсън.
— Разбира се — отвърна Флийтуд. — Дойде веднага щом разбра, че съм тук. Остана почти час. Голяма сладурана е.
— Разказахте ли й всичко? — позаинтригува се Мейсън.
— Не — заяви Флийтуд. — Поддържах версията за амнезията ми. Мислех, че е най-добрият изход за много неща.
— Успяхте ли да я заблудите?
— Не зная. Никога не можете да бъдете сигурен за нея в такива случаи. Даде вид, че вярва.
— Не й казахте нищо за случилото се горе в планината?
— Естествено, че не. Казах й, че не помня нищо от мига, в който са ме ударили по главата в къщата на Олрид до момента, когато съзнанието ми се избистри малко преди да ме отведете в полицията.
