— Да оставим настрана любовните ви истории — припряно го прекъсна Трег. — Разкажете подробно какво се случи. Мисис Олрид е изскочила от багажника. Капакът остана ли вдигнат?
— Не, затръшна се, когато тя изскочи. Не го бе повдигнала достатъчно, за да остане вдигнат.
— А кръвта в багажника?
— Може би е от разкървавения й нос — предположи Флийтуд. — Само така мога да си го обясня.
— Вие какво направихте?
— Слязох от колата. Оставих Олрид вътре. Все още беше в безсъзнание, но започваше да се раздвижва и показваше признаци на живот. Знаех, че не съм далеч от къщата на Овърбрук. Ослушах се. Чух кучешки лай, който прозвуча съвсем наблизо. Заобиколих колата и заставайки пред нея, хванах пистолета за цевта и го запратих възможно най-далеч в мрака. Добре го метнах. Мина време, докато чуя звука от падането му. После тръгнах в посока на кучешкия лай. Струва ми се, че къщата е на триста-четиристотин метра. Почуках на вратата. След малко Овърбрук стана и ме попита какво искам. Казах му, че навярно съм преживял автомобилна катастрофа или нещо подобно, защото съм се озовал на пътя, без каквато и да било представа къде съм или как съм стигнал дотам. Овърбрук изпита подозрение. Доста внимателно ме претършува. Накрая каза, че има ергенска стая с походно легло, имало одеяла, но нямало чаршафи. И че ако желая мога да пренощувам. Благодарих му и му казах, че се надявам на другата сутрин да си спомня всичко. Влязох в стаята и зачаках да заспи. Хрумна ми да изляза и да се ослушвам да чуя кога Олрид ще дойде на себе си и ще запали мотора. Но бях забравил за кучето. Явно Овърбрук му бе заповядал да ме пази, защото когато се опитах да отворя съвсем малко вратата, то стоеше точно пред нея с оголени зъби и леко изръмжа. Върнах се и седнах на ръба на леглото. Вероятно съм стоял така около половин час, когато чух шума на мотор, който заглъхна.
— В колко часа се появи Олрид в „Гнезденцето“ — попита Мейсън.
— Хванахте ме натясно — призна Флийтуд. — Олрид предварително бе взел не само часовника ми, но всичко, което имах, освен парите ми. Когато се престорих, че имам амнезия, Олрид предвидливо ме пребърка и не остави у мен нищо, което би могло да докаже самоличността ми, в случай че се обърна за помощ към някой непознат. Нямах часовник. Взел бе дори носната ми кърпа, на която бе обозначена пералнята, обра ме до шушка.
— Но ви остави парите?
— Не само че ми ги остави, но ми се струва, че е прибавил най-малко двеста долара към пачката банкноти, които носех в джоба на панталоните си. Искал е да имам много пари, но нищо друго.
Мейсън и Трег се спогледаха. Трег сви рамене.
— А какво стана с куфара на мисис Олрид? — попита Мейсън.
— Какво по-точно за него?
— Нали когато си е опаковала нещата по настояване на мъжа си, е сложила куфара в колата?
— Да.
— А когато е изскочила от багажника и е побягнала, за да се спаси, нима искате да ви повярваме, че е мъкнела куфара си? — язвително забеляза адвокатът.
— Не, мистър Мейсън. Държеше щанга или някаква метална пръчка, нищо повече. Видях щангата в ръката й, задните фарове я осветиха.
Адвокатът победоносно се усмихна:
— Когато са открили колата, куфарът го е нямало.
— Нямаше го, дявол го взел! — Лицето на Флийтуд изразяваше смайване. — Естествено не можех да я видя съвсем добре.
— Що за безмислици! — презрително изсумтя Мейсън. — Има опасност за живота й, а тя ще се връща за куфара си.
— Почакайте — каза Флийтуд. — Ще ви кажа какво трябва да е станало. Мисис Олрид е искала да се придвижи на автостоп до града. Олрид е дошъл на себе си, разбрал е, че съм му се изплъзнал и е потеглил обратно към града. Срещнал е жена си по пътя. Тя може дори да е махала с ръка, без да знае чия е колата. Той е спрял и се опитал да я принуди да се качи, а тя го е ударила с чука. Именно тогава е взела куфара си и е запратила колата в пропастта. Сигурно я е настигнал точно на местопроизшествието.
— Глупости! — възнегодува Мейсън.
— Повярвайте ми — пламенно замоли Флийтуд, — Олрид си е получил заслуженото и ако мисис Олрид е блъснала колата в каньона, тя несъмнено е действала при самоотбрана. Бас държа, че ако успеете да изтръгнете от нея истината, ще узнаете, че мъжът й я е застигнал, че се е държал брутално и тя го е фраснала с чука по главата. Тя…
Телефонът на бюрото на Трег иззвъня. За миг Трег се поколеба, след това вдигна слушалката:
— Ало… кой е на телефона? О, здравейте, шерифе… точно така. Гледам на случая от нов ъгъл… да, кажете…
Около двайсетина секунди Трег държеше слушалката долепена до ухото си и внимателно слушаше. През това време замислено се взираше във Флийтуд. Накрая каза в слушалката:
— Бих искал сам да видите, шерифе, и ще ви придружа. Може да е от значение… Мога да тръгна след десет минути… Мисля, че разполагаме с веществени доказателства. Като че ли отделните части на картината се подреждат съвършено… Добре, ще дойда да ви взема. Ще бъдете готов, нали? Дочуване.
Трег затвори и още няколко секунди замислено се вглеждаше във Флийтуд.
— Къде спряхте колата? — попита го той.
— Казах ви вече, но около шестстотин метра от къщата на Овърбрук.
— Зная, но как изглеждаше това място? — Е, не беше много добро. Стори ми се не лошо на светлината на фаровете — равно място встрани от пътя. Но когато вече минах с колата, почвата ми се стори размекната. В началото не беше така зле, но по-нататък, където оставих колата, почвата се поддаваше.
— Вижте какво, Флийтуд, твърде дълго извъртахте. За втори или трети път променяте разказа си. Ако се опитате отново да хитрувате, подозрението ще падне върху вас.
— Казах пълната истина, лейтенанте — отвърна Флийтуд.
— Надявам се. Казвате, че мисис Олрид е изскочила от колата и е побягнала, така ли?
— Да.
— Върна ли се?
— Да се върне! — изсмя се Флийтуд. — И с кран не бихте я довлекли!
— Сигурен ли сте?
— Разбира се. Боеше се от съпруга си и с пълно право.
— Знаеше ли, че мъжът и е в безсъзнание, докато бягаше?
— Извиках подире й — каза Флийтуд, — но тя продължи да бяга.
— Какво й казахте?
— Не си спомням точно, но й казах да се върне. А после изкрещях: „Взех му оръжието и той лежи в безсъзнание в колата.“
— Какво направи тя?
— Струва ми се, че продължи да бяга. Но вече беше доста далеч и не можех да я видя. Трябва да помните, че тя бягаше в обратна посока и не бе осветена от предните фарове.
— Вие къде бяхте?
— Тъкмо заобикалях колата. Стоях близо до предните фарове.
— Така че тя е могла да ви види на светлината на фаровете?
Флийтуд се замисли за миг, после каза:
— Да. Разбира се, несъмнено е могла. Стоях пред фаровете. Оттам, където беше, тя можеше съвсем ясно да ме види.
— И не знаете дали е продължила да бяга, след като сте я извикал?
— Не, право да ви кажа, не зная. Беше тъмна и студена нощ, ръмеше и човек с мъка можеше да различи ръката си пред лицето си. Бая време ми трябваше, за да се добера до ранчото на Овърбрук. Нищичко не виждах. Ориентирах се единствено по лая на кучето.
Трег кимна:
— Струва ми се, че разказът ви е достоверен, Флийтуд. Но трябва да останете в ареста още два-три
