закле, зае свидетелското място, представи се като експерт по балистика и огнестрелни оръжия.
— Подавам ви куршума, обозначен като веществено доказателство номер три, който сержант Холкъм току що идентифицира. Питам ви виждал ли сте този куршум преди и, ако сте го виждал, къде?
— Да, мистър. Видях го, когато го извадиха. Всъщност видях дупката, която беше направил, и после наблюдавах сержант Холкъм, докато го издълбаваше от дървото.
— Можете ли да посочите на картата приблизителното място?
Свидетелят взе картата и постави кръстче на нея.
— Тази карта е официална — каза Стронг — Тоест копие на официалната. Предполагам, че защитата няма да възрази, ако я представим като доказателство номер четири.
— Не възразявам — отвърна Мейсън. Той се обърна и прошепна на Нийли: — Протестирайте от време на време. Покажете, че участвате в делото.
— Страхувам се! — рече тихо Нийли. — Току-виж съм направил възражение в неподходящ момент. Вие така объркахте прокурора, че той въобще не знае кое ще оспорвате и кое ще приемете.
— Възразявайте по който и да е въпрос. Нека представят всички важни факти, независимо дали са удобни за нас, или не. Запазете си възраженията за факти, които са ни известни. Внесете малко разнообразие в делото и същевременно дайте повод за размисъл. Вашето момиче ви наблюдава, а и вестникарите записват всичко.
— Разбрах. Дръпнете ме, ако се намеся не на място. Всеки път, когато възнамерявам да направя протест, ще се изправям.
Мейсън се облегна назад.
— Значи — продължи Строн, — вие сте запознат с този пистолет, наречен „Колт «Кобра»“, който искаме да представим като доказателство и който е обозначен с номер едно, нали?
— Да, мистър.
— Вие ли изстреляхте изпитателните куршуми?
— Да.
— Как се прави това?
— Стреля се в кутия, пълна с памук. Тя трябва да бъде достатъчно дълга, за да спре куршума, без да го повреди.
— После?
— Сетне се изследват микроскопичните следи по повърхността му.
— Можете ли да ни кажете нещо повече за естеството на тези следи?
— Определяме ги като видова характеристика, за разлика от индивидуалната.
— Какво представлява видовата характеристика?
— Това са следите, оставени по куршума от издатините и вдлъбнатините на цевта. Те имат определена ширина, смазка, брой и направление на извивките. По видовата характеристика могат да се определят направата и калибърът на оръжието, изстреляло куршума.
— А какво представляват микроскопичните индивидуални характеристики?
— Това са драскотините но повърхността на куршума, причинени от грапавините по вътрешната страна на цевта. Няма идеално гладка цев. Естествено, тези неравности са абсолютно различни за различните цеви, тъй че тия фини микроскопични драскотини характеризират пистолета, както пръстовите отпечатъци характеризират човека.
— Сравнихте ли куршума от дървената подпора с пробните, изстреляни от вас?
— Да.
— Кажете ни като специалист дали открихте тези характеристики, така че да идентифицирате пистолета, от който е бил изстрелян куршумът?
— Да. И видовите, и микрохарактеристиките, така че мога с абсолютна точност да твърдя, че куршумът е бил изстрелян от този пистолет.
— Какво ще кажете за смъртоносния куршум? Той е бил изваден и също ви е бил предаден.
— Да, мистър, но той е доста деформиран. Въпреки това успях да определя видовите му характеристики и съм сигурен, че е изстрелян от „Колт“ 38-и калибър от посочения вид.
— Можете ли да кажете нещо за микрохарактеристиките?
— В настоящия момент не съм в състояние да направя заключения относно индивидуалните и микрохарактеристиките. По-голямата част от куршума е силно деформирана.
— При това положение, ваша милост — обърна се Строн към съдията, — ще подновя предложението си този пистолет да бъде представен като веществено доказателство.
— Протестирам! — обади се Нийли и се надигна, излъчвайки гърди. — Това е неквалифициран и неудачен подход! Няма законова база! Няма връзка!
Съдията Кипън го погледна. В очите му се четеше симпатия, но и неумолима решителност.
— Да видим правилно ли съм ви разбрал, мистър Нийли — рече той. — Само защото фаталният куршум не може да бъде идентифициран, вие възразявате срещу представянето на оръжието като доказателство, след като е прието, че то е било у обвиняемата?
— Не сме признавали, че е било у нея. Пистолетът се намираше у мистър Мейсън!
Съдията поклати глава.
— Може би съзирате някакви формални различия, но когато става въпрос за този съд, аз нямам намерение да изпадам в излишен педантизъм. Вие протестирате не срещу твърдението, че пистолетът е принадлежал на обвиняемата, а срещу прилагането му като веществено доказателство.
— Но никой не знае със сигурност дали мъжът е убит с това оръжие — не отстъпваше Нийли.
— Има прекалено много данни, че именно това е оръжието. Обвиняемата е разказала на заместник- шерифите, че е стреляла с пистолет по кола, шофирана от маскиран човек.
— И е напълно очевидно, че това не може да е бил убитият! — намеси се Мейсън и се изправи.
— А защо не? — попита съдията.
— Защото от свидетелските показания на обвинението става ясно, че калъфката е била сложена на главата му, след като вече е бил мъртъв.
— Обвинението твърди, че тъкмо този факт доказва вината на обвиняемата!
— Точно така. А твърдението на обвиняемата доказва, че тялото не може да е на човека, по когото тя е стреляла.
— Какво? Как така? — изправи се внезапно съдията. — Искате да кажете, че на оня път е имало двама души, маскирани по един и същи начин?
— А защо не? Нека обвинението да докаже своята версия.
— Ако това е само формалност — поклати глава съдията, — ще приема всичките ви възражения относно доказателствения материал, но не и за оръжието. Но ако тук има нещо…
— Ваша милост, настоявам съдът да назначи нов оглед на мястото.
— Какво ще излезе от това? — попита съдията.
— Ние подготвяме защита. Мисля, че съдът ще я разбере само ако се запознае с мястото.
— Момент! — Джефри Строн се бе изправил и гласът му кънтеше от ярост. — Всеизвестен факт е, че защитата прибягва до театрално-правни фойерверки по време на предварителния разпит. Но това не е неговата цел! Целта му е да се установи извършено ли е престъпление, или не и дали има достатъчно доказателства, че обвиняемата го е извършила. Смятам, че наличните доказателства са достатъчни съдът да отговори на този въпрос утвърдително.
— Да — каза съдията. — Съдът е склонен да се съгласи с прокурора, мистър Мейсън.
— Отлично! — той седна.
— Но, мистър Мейсън, нямах намерение да ви преча да изложите по-нататъшните си аргументи.
— Няма място за спор. От събраните досега доказателства става ясно, че е убит човек и че обвиняемата има пръст в това.
— За какво спорим тогава? — попита съдията.
— Ами предлагам на съда засега да не дава ход на делото.
— Протестирам! — намеси се Строн. — Чувствам, че…
— Нима искате да попречите на обвиняемата да изложи още доказателства?
— Не! Разбира се, че не! Но… Ето ни отново изправени пред ефектното желание съдът да се запознае с
