мястото, където е било извършено престъплението. Разполагаме с фотографии.
— Донесете ги — нареди съдията, — ще ги разгледам. След това, ако реша, че е необходимо да се запозная с конкретната обстановка, ще го направя!
— Ваша милост, желаете ли да призова фотографа, за да идентифицира снимките?
— Това би било законния начин, освен ако…
— Приемам — прекъсна го Мейсън. — И ние, като прокурора, искаме да пестим време. Ако той ни даде честната си дума, че снимките са направени под негово ръководство и наблюдение от квалифициран фотограф и че представят вярно картината на престъплението, ние приемаме те да бъдат внесени като веществено доказателство.
— Отлично, ваша милост — рече Строн и с усмивка се обърна към Мейсън: — Май бях несправедливо критичен към вас, мистър. Оценявам сътрудничеството ви по този въпрос.
— Радвам се — отговори Мейсън. — Макар че вероятно по-късно ще възобновите критиките си.
— Снимките са номерирани от едно до десет включително — обърна се Строн към съдията — и на гърба на всяка от тях е описано какво показва.
— Мога ли да получа копия? — попита Мейсън.
— Разбира се! — Строн му подаде десет лъскави фотоса с размер осем на десет.
Двамата адвокати внимателно заразглеждаха снимките. Мейсън избра една от тях и докато я изучаваше, бавно се изправи.
— Ваша милост, бих желал да насоча вниманието на съда и прокурора към фотография № 7, която отразява, както е посочено на гърба й, дървената подпора, където е намерен куршумът.
— Снимката е пред мен — реагира съдията. — Какво ви вълнува?
— Съдът ще забележи зад подпората и малко вляво един дъб. На него се вижда особено петно, на тридесетина сантиметра от земята, от лявата страна. Малко бяло петно с тъмен център…
— Да, да! Виждам го! — прекъсна го съдията.
— Прилича ми на дупка от куршум — завърши Мейсън и седна.
— Ваша милост — обърна се Строн към съдията, — явно е някакъв дефект на снимката или дървото. Ход, твърде показателен за тактиката на отлагане и объркване. Не може да бъде дупка от куршум, защото… — И внезапно млъкна.
— Защо да не може? — попита Мейсън.
— Защото — измърмори Строн — от пистолета са изстреляни само два куршума.
— Точно така. Единият от куршумите беше идентифициран като изстрелян от този пистолет и попаднал в дървената подпора. Моята клиентка заяви пред районния шериф, че два пъти е дръпнала спусъка, стреляйки напосоки. И ако се окаже, че вторият куршум е попаднал в този дъб, ще имам пълното основание да твърдя, че трупът, намерен в дерето…
— Ако съдът позволи — прекъсна го Строн, — това е абсурдно! Не зная дали сме свидетели на един от гениалните капани на защитата, но пистолетът беше у защитника на обвиняемата. Какво би му коствало да изстреля един куршум в дървената подпора, друг в дъба и после да пледира, че това е идеалното алиби за клиентката му?
— Припомнете си думите на сержант Холкъм — усмихна се Мейсън, — който заяви, че е видял дупката в дървената подпора непосредствено след като е пристигнал на местопрестъплението, а той е бил там, преди да си е тръгнал общинският шериф.
— Но сержант Холкъм не е споменал нищо пред шерифа за дупката в подпората? — Строн беше напълно объркан.
— Да не би да поставяте под съмнение достоверността на показанията на собствения си свидетел? — попита Мейсън.
— При създалите се обстоятелства — намеси се съдията — съдът реши да огледа мястото! Няма да ни отнеме много време. Ще отидем дотам и ще огледаме и онова петно на дъба. Мистър Редфийлд, съдът би желал да дойдете с нас, за да изразите мнението си за следата в дъба!
— Да, ваша милост.
Предугаждайки драматичния обрат на това иначе рутинно дело, вестникарите и репортерите се втурнаха към телефоните, докато съдията намръщен и замислен напускаше залата.
15
Върволицата от коли, която се виеше по стръмния планински път, спря, когато стигна до наскоро поправената мантинела.
Придавайки си голяма важност, сержант Холкъм се обърна към съдията:
— Колата е излетяла точно оттук, ваша милост.
— Къде е дървената подпора, в която е намерен другият куршум? — запита съдията със снимка в ръка.
— Да, да, виждам!
— Ето го дъбът — намеси се Мейсън. Недоверието, което се четеше в погледа на съдията, се замени с нарастващ интерес, когато се обърна към дървото.
— Кората е разкъсана съвсем наскоро — каза той.
— Прилича ми на дупка от куршум… Е, не бива да нравя прибързани изводи. Да видим сега от какво е тази следа!
Възбуден, сержант Холкъм дръпна Строн встрани. Прокурорът се обърна към съдията:
— Ваша милост, не се опитваме да прикриваме фактите, но не би трябвало да се чувстваме обвързани от някаква си дупка от куршум, докато не установим кога и от кого е бил изстрелян!
— Мистър Строн, ако държите на прецизността, сержант Холкъм заяви, че е поел лична отговорност за огледа на района. Когато е открил куршума в подпората, той е прекратил диренето, защото е стреляно само два пъти, а той вече е разполагал с двата куршума. Лоша техника на разследване! Мисля, че околността е трябвало да бъде обстойно претърсена, така че след приключване на търсенето, съдебният следовател да може със сигурност да твърди, че няма други куршуми или следи от тях.
— Не мога да попреча на някой да дойде тук и да стреля из цялата околност! — не му остана длъжен Холкъм.
— Достатъчно, сержант! — прекъсна го язвително съдията. — Ако разследването беше проведено по всички правила, когато му е било времето, сега щяхме да знаем дали са били изстреляни други куршуми, или не. Да потърсим стълба и да видим какво е това горе!
— Стълба можем да намерим в къщата с арката, която е малко по-нагоре по пътя. Май там живееше една актриса. А, ето я, идва…
Висока слаба жена с побеляла коса, дълъг нос и волева, заострена брадичка, се приближаваше към тях по алеята.
— За какво е този шум? — попита тя. Съдията се усмихна и каза:
— Водим разследване за стрелбата, която е станала на това място, мисис. Аз съм съдията Кипън…
— О, да, да! — усмихна се и тя. — А пък аз съм Мери Юнис. — Оттеглила съм се тук…
Съдията Кипън пресече словоизлиянията й, които заплашваха да се превърнат в продължително, обстойно и скорострелно обяснение.
— Мисис Юнис, искаме да огледаме това дъбово дърво. На стеблото му, на около три и половина метра се вижда някаква драскотина. Трябва да установим произхода й. Имате ли стълба?
— Да! Ще се радвам да ви услужа. Ако търсите куршуми, мога и аз да ви дам един.
— Какво? — възкликна съдията.
— Ами, да! Случи се същата нощ, когато преживяхме онези вълнения. Стори ми се, че нещо се удари в къщата и като че ли издрънча стъкло. Не обърнах внимание. Понякога птици се блъскат в стената на къщата. Едва тази сутрин забелязах дупка с гладки ръбове в едно стъкло на мансардата. Куршумът се вижда наполовина забит в една греда на покрива.
— И това се случи в нощта на стрелбата? — запита съдията.
— Да.
— Кога? По кое време?
